— И ти за мен. Ти си моят живот сега. Докато седях тук и те чаках да дойдеш, осъзнах, че никога нямаше да събера достатъчно смелост, за да го направя без теб — призна тя. — Не само защото ще е много трудно. Ще е ужасно самотно. Може би бих издържала няколко дни, но после щях да се върна вкъщи при Ятото.
— Знам. Дори не си бях помислил за бягство, преди ти да предложиш. Толкова е… страшно. — Той прокара ръка по вързопите. — Съжалявам, но не можех да рискувам да взема много със себе си.
— Не съм си мислила, че ще можеш. Аз събрах всичко това, а и изпразних нашия склад. Няма да се сърдят. Оставих им парите. — Сякаш за да се самоубеди, тя каза: — Те ще са добре.
Тя вдигна един вързоп и го метна през рамо.
Той взе част от провизиите.
— Те какво ще правят? Говоря за оркестъра. Без теб.
— О, ще се оправят. Всички могат да пеят, а Мод Айвъри така или иначе само след няколко години ще ме замести като солистка — каза Луси Грей. — Освен това, така, както неприятностите все ме намират, може би няма да съм много желана в Окръг дванайсет. Снощи комендантът ми каза да не пея повече „Дървото на обесения“. Каза, че е прекалено мрачна. По-скоро, прекалено бунтовна. Обещах му никога вече да не я чуе от мен.
— Странна песен е — подхвърли Кориолан.
Луси Грей се засмя.
— Е, Мод Айвъри я харесва. Казва, че е наистина внушителна.
— Като моя глас. Когато изпях химна в Капитола — спомни си Кориолан.
— Точно така — каза Луси Грей. — Готов ли си?
Разделиха всичко помежду си. След малко той се сети какво липсва.
— Китарата ти. Няма ли да я вземеш?
— Оставих я на Мод Айвъри. Нея и роклята на мама. — Тя се помъчи да омаловажи тези неща. — За какво са ми? Там Амбър мисли, че на север все още има хора, но не съм убедена. Мисля, че ще сме само ние двамата.
За момент той осъзна, че не е единственият, който се сбогува с мечтите си.
— Там ще намерим нови мечти — обеща Кориолан с повече убедителност, отколкото изпитваше. Той извади компаса на баща си, погледна го и посочи: — Север е натам.
— Мислех първо да отидем до езерото. То е общо взето на север. Иска ми се да го видя още веднъж — каза тя.
Планът изглеждаше не по-лош от всеки друг и той не възрази. Скоро щяха да бродят из пустошта и нямаше никога да се върнат. Защо да не ѝ достави удоволствие? Той оправи малко шала ѝ.
— Отиваме на езерото.
Луси Грей погледна назад към града, макар че единственото, което Кориолан различаваше, беше бесилката.
— Довиждане, Окръг дванайсет. Довиждане на дървото на обесения, на Игрите на глада и на кмета Лип. Един ден ще умра от нещо, но няма да сте вие. — Тя се обърна и влезе навътре сред дърветата.
— Няма какво толкова да ни липсва — съгласи се Кориолан.
— На мен ще ми липсва музиката и моите красиви птици — каза Луси Грей и гласът ѝ потрепна. — Но се надявам един ден да ме последват.
— Знаеш ли какво няма да ми липсва? Хората — отговори Кориолан. — С малки изключения. Като си помислиш, повечето са ужасни.
— Всъщност хората не са толкова лоши — каза тя. — Светът ги прави такива. Както бяхме ние, на арената. Там направихме немислими неща, което никога нямаше да се случи, ако ни бяха оставили на мира.
— Не знам. Аз убих Мейфеър и никъде не се виждаше арена — каза той.
— Но само за да ме спасиш. — Тя помисли. — Според мен в хората е вродена естествена доброта. Знаеш кога прекрачваш границата към злото и през целия си живот трябва да се стремиш да останеш от другата страна на тази граница.
— Понякога се налага да взимаш трудни решения. — Той цяло лято беше взимал такива.
— Знам това. Разбира се, че го знам. Аз съм победител — каза тъжно тя. — Ще е хубаво в новия ми живот да не се налага да убивам никой друг.
— Съгласен съм с теб. Трима стигат за един живот. И определено стигат за едно лято. — Наблизо се чу див крясък и той си спомни, че няма оръжие. — Ще си направя тояга за ходене. Искаш ли и ти?
Тя мина до него.
— Да. Може да ни е от полза и за други неща.
Намериха два здрави клона и тя ги държеше, докато той ги подкастри.
— Кой е третият?
— Какво?
Тя го изгледа особено. Ръката му се плъзна и парче от кората на клона се заби под нокътя му.
— О-о!
Тя не обърна внимание.
— Човекът, когото си убил. Каза, че това лято си убил трима души.
Кориолан захапа края на треската със зъби, за да го издърпа, като така спечели малко време. Кой беше третият? Отговорът, разбира се, беше Сеян, но не би могъл да го признае.
— Можеш ли да го извадиш? — Той протегна ръка и помръдна ранения пръст с надежда да я разсее.