— Я да видя. — Тя разгледа треската. — И така, Бобин, Мейфеър… кой е третият?
Той бързо потърси приемливо обяснение. Може би неволен участник в катастрофа? Някой да е загинал по време на обучението? Да е чистил оръжието си и то погрешка да е гръмнало? Реши, че е най-добре да го обърне на шега.
— Аз съм третият. Убих стария Кориолан, за да мога да дойда с теб.
Тя извади треската.
— Готово. Е, надявам се, че старият Кориолан няма да се привижда на новия. Двамата заедно вече си имаме достатъчно призраци.
Моментът отмина, но разговорът секна. Никой не проговори пак, докато не стигнаха средата на пътя, където спряха за почивка.
Луси Грей отвори пластмасовото шише и му го подаде.
— Дали вече са забелязали отсъствието ти?
— Вероятно няма да е преди вечеря. А твоето?
Той отпи дълга глътка вода.
— Когато тръгвах, единственият буден беше Там Амбър. Казах му, че ще отида да потърся коза. Говорехме да гледаме кози. Да продаваме мляко като страничен бизнес — каза тя. — Вероятно ще минат още няколко часа преди да започнат да ме търсят. Може да се стъмни, докато се сетят за дървото на обесения и намерят количката. Тогава ще разберат.
Той ѝ подаде водата.
— Ще се опитат ли да тръгнат след теб?
— Може би. Но ние вече ще сме далече. — Тя отпи и избърса устата си с ръка. — А теб ще те издирват ли?
Той се съмняваше миротворците да се загрижат скоро за него. Защо би изоставил елитната школа за офицери, която го очакваше? Ако някой изобщо забележеше, че липсва, вероятно щяха да си помислят, че е отишъл в града заедно с някой друг миротворец. Ако, разбира се, не намерят пушката. Той не искаше да ѝ разказва за офицерската школа сега, докато раната беше все още прясна. — Не знам. Дори да се сетят, че съм избягал, няма да знаят къде да ме търсят.
Продължиха към езерото, всеки зает със собствените си мисли. Цялото нещо му изглеждаше нереално, сякаш бяха на излет за удоволствие както през онази неделя преди две седмици. Все едно че отиваха на пикник и той трябваше непременно да се върне навреме за пържената наденица и вечерния час. Но не беше така. Когато стигнеха до езерото, щяха да продължат нататък в дивата пустош, към един живот, посветен изцяло на най-елементарното оцеляване. Какво щяха да ядат? Къде щяха да живеят? И какво изобщо щяха да правят те двамата, след като се справеха с трудностите по намиране на храна и подслон? Тя без музиката си. Той без школата, военните, без нищо друго. Да създадат семейство? Как можеш да осъдиш някое дете на такова безрадостно съществуване. Което и да е дете, да не говорим за неговото собствено. Към какво щеше да им остане да се стремят, след като богатството, славата и властта отпаднат? Дали целта на оцеляването беше по-нататъшно оцеляване и нищо повече?
Потънал в тези въпроси, втората част от пътуването до езерото мина бързо. Те оставиха багажа си на брега и Луси Грей тръгна веднага да търси клони за въдици.
— Не знаем какво ни чака нататък, затова най-добре да хапнем тук — каза тя.
Тя му показа как да закрепи дебелия конец и куките към въдиците. Да рови в меката кал за червеи му беше отвратително и той се почуди дали това ще е нещо, което ще прави всеки ден. Сигурно щеше да е така, ако са достатъчно гладни. Те закачиха червеите на куките и зачакаха мълчаливо на брега нещо да се хване, докато птиците цвърчаха около тях. Тя хвана две. Той — нищо.
Надвиснаха тежки, тъмни облаци, които бяха известно облекчение след палещото слънце, но усилиха потиснатото му настроение. Това беше неговият живот сега. Да рови за червеи и да е изложен на капризите на времето. Сред стихиите. Като животно. Знаеше, че би било по-лесно, ако не беше такъв изключителен човек. Най-доброто и най-интелигентното, с което човечеството разполагаше. Най-младият, който е издържал изпита за кандидат-офицери. Ако беше безполезен и глупав, напускането на цивилизацията не би предизвикало усещане за такава празнота в него. Щеше да я понесе лесно. Върху него заваляха едри, студени дъждовни капки, които оставяха мокри следи по униформата му.
— Няма да успеем да я изпечем в този дъжд — каза Луси Грей. — Най-добре да влезем вътре. Там има огнище, което можем да използваме.
Тя говореше за единствената къща край езерото, която все още имаше покрив. Вероятно последният му чужд покрив, след което ще трябва да си построи свой. А и как ли се строи покрив? Този въпрос не беше включен в изпита за кандидат-офицери.
Тя бързо почисти рибата и я уви в листа, а после двамата взеха вързопите си и побързаха към къщата под проливния дъжд. Би било забавно, ако не беше неговият истински живот. Щеше да е само приключение за няколко часа с чаровно момиче и обещаващо бъдеще някъде другаде. Вратата беше залостена, но Луси Грей я удари с бедро и тя се отвори широко. Влязоха бързо, за да се скрият от дъжда и хвърлиха багажа на земята. Имаше само една стая с бетонни стени, таван и под. Нямаше електричество, но от прозорците и вратата влизаше светлина. Зарадва се като видя огнището, пълно със стари въглени и купчина грижливо подредени дърва до него. Поне не се налагаше да търсят дърва.