Луси Грей отиде до огнището, сложи рибата на малката бетонна плоча и започна да реди дърва и съчки върху старата метална скара.
— Държим малко дърва тук, за да има винаги сухи.
Кориолан обмисли възможността просто да останат в тази здрава къщичка. Наоколо имаше много дърва и можеха да ловят риба в езерото. Но не, щеше да е прекалено опасно да се настанят толкова близо до Окръг 12. Щом Ятото знаеха за това място, сигурно го знаеха и други хора. Трябваше да се лиши дори и от тази последна минимална защита. Дали в крайна сметка нямаше да свърши в някоя пещера? Помисли си за красивия пентхаус на семейство Сноу, с неговите мраморни подове и кристални полилеи. Неговият дом. Неговият истински дом. Дъждът нахлу в стаята с един порив на вятъра и напръска панталона му с ледени капки. Той затвори вратата и замръзна. Зад вратата беше скрито нещо. Дълъг конопен чувал. Отвътре се подаваше дулото на ловна пушка.
Не можеше да повярва. Затаил дъх, той отвори чувала с ботуш и видя ловната пушка и пушката на миротворците. Побутна го още малко и разпозна гранатомета. Несъмнено това бяха оръжията, които Сеян беше купил на черния пазар. И сред тях бяха оръжията, с които бяха извършени убийствата.
Луси Грей запали огъня.
— Донесох една стара метална консерва, като си мислех, че може би може да носим живи въглени от място на място. Нямам много кибритени клечки, а да се запали огън с кремък е трудно.
— А-ха — каза Кориолан. — Добра идея.
Как се бяха озовали оръжията тук? Всъщност беше обяснимо. Били Тауп може би беше довел Спрус при езерото или може би Спрус знаеше за това място. Сигурно за бунтовниците през войната е било полезно да имат скривалище. А Спрус беше достатъчно умен, за да знае, че не може да рискува и да крие улики в Окръг 12.
— Хей, какво намери там? — Луси Грей дойде при него, наведе се и дръпна чувала от оръжията. — О-о… Това ли са онези, които видяхме в бараката?
— Според мен трябва да са те — каза той. — Дали да вземем пушките с нас?
Луси Грей се отдръпна, изправи се и дълго се вглежда в тях.
— По-скоро не. Нямам им доверие. Макар че ще ни свършат работа. — Тя извади дълъг нож, сложи го на дланта си и го огледа от двете страни. — Май ще отида да отрежа малко катнис, след като така и така сме запалили огъня. Край езерото има едно хубаво място. — Нали още не са узрели — каза той.
— След две седмици ще е съвсем друго — отговори тя.
— Още вали — възрази той. — Ще се измокриш до кости.
Тя се засмя.
— Е, не съм направена от захар.
Истината беше, че се зарадва да остане сам за минута и да помисли. След като тя излезе, той издърпа конопения чувал и оръжията се плъзнаха на пода. Коленичи до тях, вдигна пушката на миротворците, с която беше убил Мейфеър, и я взе в две ръце. Ето я. Оръжието, с което бе извършил убийството. Не в съдебномедицинската лаборатория на Капитола, а тук, в ръцете му, сред пустошта, където не представляваше никаква заплаха. Трябваше единствено да я унищожи и щеше да се освободи от примката на палача. Свободен да се върне в базата. Свободен да продължи към Окръг 2. Свободен да отиде сред хората, без да се страхува. Очите му се напълниха със сълзи на облекчение и той започна да се смее от абсолютна радост. Как щеше да го направи? Да я сложи в огъня? Да я разглоби и да пръсне частите на всички страни? Да я хвърли в езерото? След като пушката изчезнеше, нямаше да има нищо, което да го свързва с убийствата. Абсолютно нищо.
Не, чакай. Имаше едно нещо. Луси Грей.
Е, нямаше значение. Тя никога не би казала на никого. Нямаше да остане доволна очевидно, когато ѝ кажеше, че планът се променя. Че той се връща при миротворците и утре призори ще отпътува за Окръг 2, като общо взето я оставя на произвола на съдбата. Все пак тя никога не би го издала. Не ѝ беше присъщо такова нещо, а и би се замесила в убийствата. Това би означавало, че може да я убият, а както показаха Игрите на глада, Луси Грей притежаваше изключителен талант за самосъхранение. Плюс това го обичаше. Така му каза снощи в песента. Нещо повече, вярваше му. Макар че ако я изоставеше в гората, за да се мъчи да преживява сама, несъмнено би сметнала това за предателство. Трябваше да помисли как най-добре да ѝ съобщи новината. Но какво би могъл да ѝ каже? „Обичам те много, но повече обичам офицерската школа“? Това нямаше много да ѝ хареса.