Нещо оранжево улови окото му и той се усмихна. „Така по-лесно ще ме откриеш“, беше казала тя. И той я беше открил. Провря се сред клоните и излезе на полянка, оградена с дървета. Оранжевият шал лежеше сред храстите, след като очевидно беше паднал от косата ѝ при бягството и се беше закачил там. Е, добре. Това показваше, че върви по следите ѝ. Отиде да го вземе — може би в крайна сметка щеше да си го задържи — но леко шумолене на листата го спря. Той едва зърна змията и тя го нападна — разви се като пружина и заби зъби в ръката му, когато се протегна за шала.
— А-а! — извика той от болка. Змията веднага го пусна и се плъзна обратно сред храстите, преди да успее да я разгледа добре. Обзе го паника, докато се взираше в червения подут белег на ръката си. Паника и изумление. Луси Грей се беше опитала да го убие! Това не беше съвпадение. Подхвърленият шал. Дебнещата змия. Мод Айвъри беше казала, че тя винаги знае къде да ги намери. Това беше капан и той беше попаднал право в него. Горкото агънце, как ли не! Започваше да съчувства на Били Тауп.
Кориолан не знаеше нищо за змиите, като се изключат многоцветните змии на арената. С натежали крака и бясно биещо сърце той очакваше да умре на място, но въпреки че раната го болеше, все още стоеше прав. Не знаеше с колко време разполага, но се закле в честта на семейство Сноу, че тя ще плати за това. Дали не трябваше да върже ръката си с турникет? Да изсмуче отровата? Още не беше изкарал обучението по оцеляване. Страхувайки се, че неговите начини за първа помощ може само да разнесат отровата по-бързо, той смъкна ръкава надолу, свали пушката от рамо и тръгна след нея. Ако се чувстваше по-добре, би се изсмял на иронията от това колко бързо връзката им се беше превърнала в Игри на глада, в които участват само те двамата.
Сега не беше лесно да я проследи и той осъзна, че предишните знаци бяха оставени единствено за да го отведат право при змията. Но тя едва ли е стигнала далеч. Щеше да иска да разбере дали змията го е убила и дали трябва да направи друг план за атака. Може би се надяваше, че той ще загуби съзнание, за да му пререже гърлото с дългия нож. Мъчейки се да заглуши тежкото си дишане, той навлезе по-дълбоко в гората, като леко разбутваше клоните с цевта на пушката, но беше невъзможно да открие къде се намира тя.
Мисли, каза си той. Къде би отишла? Отговорът дойде със съкрушителна сила. Тя не би искала да влезе в битка с него. Той беше въоръжен с пушка, а тя имаше само нож. Би се върнала в къщата на езерото, за да вземе и тя пушка. Може би го беше заобиколила и сега отиваше право там. Той наостри слух и да. Да! Стори му се, че чува как някой се движи отдясно и се отдалечава към езерото. Затича към звука и после рязко спря. Разбира се, след като го е чула, тя се беше впуснала през храстите, сещайки се, че и той се е сетил, без повече да я е грижа дали ще я чуе. Той прецени, че тя трябва да е на десетина метра от него, вдигна пушката и изстреля откос в нейната посока. Ято птици изкрещяха и полетяха във въздуха и той чу лек вик. Уцелих те, помисли си той. Хвърли се през дърветата след нея, клоните и тръните се закачаха в дрехите му и го драскаха по лицето, но той не обръщаше внимание, докато не стигна до мястото, където беше пресметнал, че ще е тя. От нея нямаше и следа. Няма значение. Тя трябваше пак да продължи и когато продължеше, щеше да я намери.
— Луси Грей! — каза той с нормален глас. — Луси Грей. Не е късно да се споразумеем. — Разбира се, късно беше, но той не ѝ дължеше нищо. Със сигурност не и истината. — Луси Грей, не искаш ли да говориш с мен?
Стресна се, когато внезапно се разнесе нейният красив глас.
Да, разбирам, помисли си той. Знаеш за Сеян. „Носи въже на врата си“ и тъй нататък.
Той направи крачка в нейната посока, но една сойка-присмехулка поде песента ѝ. После втора. После трета. Гората оживя с мелодията им, докато към тях се присъединиха десетки други. Той се втурна през дърветата и после откри огън към мястото, откъдето се чу гласът. Дали я беше уцелил? Пред очите му заплуваха черни точици и ръката му пулсираше.