— Луси Грей! — изкрещя отчаяно той. Умно, коварно, смъртоносно момиче. Тя знаеше, че сойките ще я прикрият. Той вдигна пушката и откри автоматична стрелба срещу дърветата, като се мъчеше да избие птиците. Много литнаха нагоре, но други подхванаха песента и тя се разнесе навсякъде из гората.
— Луси Грей! Луси Грей!
Изпаднал в гняв, той се оглеждаше на всички страни и накрая откри стрелба срещу дърветата, като се завъртя в пълен кръг и продължи да стреля, докато патроните му свършиха. Падна на земята замаян и с желание да повърне, докато гората се взриви и всяка птица пищеше с всички сили, а сойките-присмехулки продължиха със своето изпълнение на „Дървото на обесения“. Природата полудя. Сбъркани гени. Хаос.
Трябваше да се махне от тук. Ръката му започна да се подува. Трябваше да се върне в базата. С усилие стана на крака и тръгна обратно към езерото. Всичко в къщата беше така, както го беше оставил. Поне ѝ беше попречил да се върне тук. Сложи си чифт чорапи като ръкавици и избърса пушката, с която извърши убийството, пъхна всички оръжия в конопения чувал, метна го през рамо и затича към езерото. Преценявайки, че чувалът е достатъчно тежък, за да потъне, без да го пълни с камъни, той влезе в езерото, като го теглеше след себе си към по-дълбокото. Потопи го и гледаше как чувалът описа спирала и потъна в мрака.
Разтревожи се, защото цялата му ръка изтръпна. Излезе на брега, като газеше тромаво във водата и със залитане тръгна към къщата. Ами провизиите? Дали трябваше да потопи и тях в езерото? Нямаше смисъл. Тя или беше мъртва и Ятото щяха да ги намерят, или беше жива и щеше да ги използва, за да избяга. Той хвърли рибата в огъня и си тръгна, като затвори вратата здраво зад себе си.
Пак започна да вали, истински потоп. Надяваше се, че дъждът ще измие всички следи от посещението му. Пушките ги нямаше. Провизиите бяха на Луси Грей. Единственото, което оставаше, бяха следите от стъпките му и те се разтапяха пред очите му. Облаците като че ли помрачаваха мозъка му. Той с усилие се принуждаваше да мисли. Върни се. Трябва да се върнеш в базата. Но къде беше тя? Извади компаса на баща си от джоба си, удивен, че все още работи след потапянето в езерото. Крас Сноу все още беше някъде там, все още бдеше над него.
Кориолан стисна компаса като спасителен пояс в буря и се отправи на юг. Препъваше се между дърветата, изпаднал в ужас и сам, но усещаше присъствието на баща си до себе си. Крас може би нямаше много високо мнение за него, но би искал наследството му да остане и може би Кориолан донякъде беше изкупил вината си днес? Всичко това беше без значение, ако отровата го убиеше. Той спря, за да повърне. Съжаляваше, че не взе бутилката с вода. Смътно осъзна, че ДНК-то му ще бъде и на нея, но какво от това? Бутилката не беше оръжието, с което е извършено убийството. Не беше важна. Той беше в безопасност. Ако Ятото намереха трупа на Луси Грей, нямаше да съобщят. Не биха искали излишно внимание. Това би могло да ги свърже с бунтовниците или да разкрие скривалището им. Ако изобщо имаше труп. Той дори не беше сигурен дали я е уцелил.
Кориолан се върна. Не точно до дървото на обесения, но до Окръг 12, като излезе от гората сред няколко миньорски колиби и някак намери пътя. Земята се разтърсваше от гръмотевици, а светкавиците раздираха небето, когато стигна до градския площад. По пътя до базата не срещна никого и се покатери през оградата. Отиде направо в клиниката, като разказа на лекарката, че се е навел да завърже обувката си на път за физкултурния салон, когато отникъде изскочила змия и го ухапала.
Лекарката кимна.
— Дъждът ги изкарва навън.
— Така ли? — Кориолан си мислеше, че разказът му ще бъде приет с недоверие или най-малкото със скептицизъм.
Лекарката не изглеждаше подозрителна.
— Разгледа ли я?
— Не можах. Валеше и тя се движеше бързо — отговори той. — Ще умра ли?
— Едва ли — усмихна се лекарката. — Дори не е била отровна. Виждаш ли белезите? Няма отровни зъби. Но няколко дена ще те боли.
— Сигурна ли сте? Повръщах и съм замаян — каза той.
— Е, причината вероятно е паника. — Тя почисти раната. — Сигурно ще остане белег.
Хубаво, помисли си Кориолан. Ще ми напомня да съм по-предпазлив.
Тя му направи няколко инжекции и му даде шишенце хапчета.
— Намини утре и пак ще го прегледаме.
— Утре ме командироват в Окръг две — отговори Кориолан.
— Тогава отиди в клиниката там — каза тя. — На добър час, войниче.