Кориолан се върна в стаята си, като с изненада установи, че е само четири часът. Поради алкохола и дъжда съквартирантите му изобщо не бяха станали. Той отиде в банята и изпразни джобовете си. Водата в езерото беше превърнала розовата пудра на майка му в отвратителна каша и той я изхвърли в боклука. Снимките се бяха слепили и се скъсаха, когато се опита да ги раздели, затова и те отидоха при пудрата. Единствено компасът оцеля от екскурзията. Той свали дрехите си и изчисти и последните следи от езерото. Облече се, свали сака си и започна да си подрежда багажа, като върна компаса в кутията с личните си вещи и я пъхна дълбоко в торбата. Помисли, отвори шкафчето на Сеян и взе и неговата кутия. Когато стигнеше в Окръг две, щеше да я изпрати по пощата на семейство Плинт със съболезнователна бележка. Това щеше да подхожда на най-добрия приятел на Сеян. И кой знае? Може би щяха да продължат да му пращат сладки.
На другата сутрин, след като през сълзи се сбогува със съквартирантите си, той се качи на ховъркрафта за Окръг две. Нещата се подобриха незабавно. Плюшена седалка. Стюардеса. Избор на напитки. В никакъв случай не беше луксозно, но не можеше да се сравнява с влака за новобранците. Успокоен от комфорта, той облегна глава на прозореца, надявайки се да поспи. Цяла нощ, докато дъждът барабанеше по покрива на казармата, се чудеше къде е Луси Грей. Мъртва под дъжда? Свита край огнището в къщата до езерото? Ако беше оцеляла, със сигурност се беше отказала от идеята да се върне в Окръг 12. Той задряма, докато в съзнанието му звучеше мелодията на „Дървото на обесения“ и се събуди след часове, когато ховъркрафтът кацна.
— Добре дошли в Капитола — каза стюардесата.
Кориолан се опули от изненада.
— Какво? Не? Изпуснах ли спирката си? Трябваше да се явя в Окръг две.
— Ховъркрафтът продължава към Две, но имаме заповед да ви оставим тук — каза стюардесата, като провери списъка. — Налага се да слезете. Трябва да спазваме разписанието си.
Той се озова на малко, непознато летище. Пристигна камион на миротворците и му наредиха да се качи отзад. Докато се поклащаха по пътя, без да може да получи никаква информация от шофьора, го обзе ужас. Беше станала грешка. Но дали беше грешка? Ами ако по някакъв начин го бяха свързали с убийствата? Може би Луси Грей се беше върнала и го беше обвинила и трябваше да го разпитат? Дали щяха да претърсят езерото за оръжията? Сърцето му леко подскочи, когато свиха по Сколарс Роуд и минаха покрай Академията, все още притихнала и спокойна в летния следобед. Ето го паркът, където понякога се събираха след училище. И пекарната с онези тарталети, които обичаше. Поне имаше възможност да зърне още веднъж родния си град. Носталгията му избледня, когато камионът направи рязък завой и той осъзна, че се движат по входната алея на Цитаделата.
Вътре пазачите му направиха знак да отива направо към асансьора.
— Тя те чака в лабораторията.
Той хранеше слабата надежда, че „тя“ означава д-р Кей, а не д-р Гол, но старият му враг му махна от другия край на лабораторията, когато излезе от асансьора. Защо беше тук? Дали щеше да завърши в една от онези клетки? Когато се приближи до нея, видя как пуска живо мишленце в терариума със златисти змии.
— Значи победителят се завръща. Вземи, дръж това. — Д-р Гол пъхна в ръцете му метална купа, пълна с гърчещи се, розови гризачи.
Кориолан се насили да не повърне.
— Здравейте, д-р Гол.
— Получих писмото ти — каза тя. — И твоята сойка-бъбривка. Много жалко за младия Плинт. Въпреки че дали наистина е така? Все едно, останах доволна, че продължаваш да учиш в Дванайсет. Да развиваш светогледа си.
Той се почувства така, сякаш пак беше в нейния час, като че ли не се беше случило нищо.
— Да, беше поучително. Мислех си за всички онези неща, които обсъждахме. За хаоса, контрола, договора. Трите най-важни неща.
— Помисли ли си за Игрите на глада? — попита тя. — Онзи ден, когато се срещнахме, Каска те попита каква е тяхната цел и ти даде стандартния отговор. Да накажем окръзите. Ще промениш ли отговора си сега?
Кориолан си припомни разговора си със Сеян, докато той разопаковаше сака си.
— Бих го допълнил. Игрите са не само за да накажем окръзите, те са част от вечната война. Всеки път те са отделна битка. Битка, която можем да управляваме, вместо да водим истинска война, която може да излезе от контрол.
— Хм. — Тя поклати мишката над една зейнала уста. — Ти там, недей да си толкова лаком.
— И те ни припомнят какво сме си причинявали един на друг и какво бихме могли да направим пак поради това, че сме такива, каквито сме — продължи той.