— А какви сме ние, установи ли? — попита тя.
— Същества, които имат нужда Капитолът да оцелее. — Той не можа да се сдържи да не я подразни. — Макар че всичко е безсмислено. Игрите на глада. Никой в Дванайсет не ги гледа. С изключение на Жътвата. Дори в базата нямаше работещ телевизор.
— Това може да се окаже проблем в бъдеще, но тази година беше добре дошло, при положение че трябваше да изтрия цялата каша — каза д-р Гол. — Беше грешка да замесваме ученици в тази работа. Особено когато започнаха да мрат като мухи. Капитолът се показа като прекалено уязвим.
— Изтрихте ли ги? — попита той.
— До последното копие, за да не бъде излъчено никога повече. — Тя се захили. — Разбира се, в архива съм запазила оригиналния запис, но той е само за мое удоволствие.
Беше доволен, че са ги изтрили. Това беше още един начин Луси Грей да изчезне от този свят. Капитолът щеше да я забрави, окръзите почти не знаеха за нея, а Окръг 12 никога не я беше приел като своя. След няколко години някой смътно щеше да си спомни, че едно момиче е пяло на арената. И после и това щеше да бъде забравено. Довиждане, Луси Грей, не те познаваме.
— Но Игрите не бяха пълен провал. Мисля следващата година пак да наемем Фликърман. И твоята идея за залозите си остава — каза тя.
— Трябва по някакъв начин да направите гледането задължително. Никой в Дванайсет не би си пуснал по свой избор нещо толкова потискащо — каза ѝ той. — Те прекарват малкото свободно време, което имат, в пиене, за да забравят за останалата част от живота си.
Д-р Гол се подсмихна.
— Изглежда сте научили много неща през лятната си ваканция, г-н Сноу.
— Ваканция? — попита озадачено той.
— Е, какво щяхте да правите тук? Да мързелувате в Капитола и да си вчесвате къдриците? Реших, че едно лято с миротворците ще бъде далече по-образователно. — Тя забеляза объркването му. — Да не си мислите, че вложих толкова много време във вас, за да ви отстъпя на онези идиоти от окръзите?
— Не разбирам, казаха ми… — започна той.
Тя го прекъсна.
— Уредих ти уволнение с почести и заповедта влиза в сила незабавно. Ще учиш при мен в университета.
— В университета? Тук в Капитола? — попита изненадано той.
Тя пусна и последната мишка в терариума.
— Часовете започват в четвъртък.
Епилог
В един слънчев октомврийски следобед в средата на есенния семестър Сноу слизаше по мраморните стълби на Научния център на университета, като скромно се преструваше, че не забелязва как хората обръщат глава след него. Изглеждаше фантастично с новия си костюм, особено със завръщането на къдриците си, а военната служба му беше донесла определен престиж, от който съперниците му се вбесяваха.
Току-що беше завършил специален курс по военна стратегия, воден от д-р Гол. Сутринта беше прекарал в Цитаделата, където се беше явил за стажа си като гейммейкър. Ако можеше да се нарече стаж — всъщност другите се отнасяха към него като към пълноправен член на екипа. Те вече работеха върху плановете си как да събудят интереса на окръзите, както и на Капитола, към Игрите на глада следващата година. Именно Сноу беше посочил, че освен от живота на своите двама трибути, които може би дори не познават, хората от окръзите не се интересуваха от Игрите. Победата на някой трибут трябваше да се приема като победа за целия окръг. Стигнаха до идеята, че всеки от окръга ще получи пакет с храна, ако техният трибут спечели короната. А за да привлекат трибути от по-висок клас като евентуални доброволци, Сноу предложи победителят да получава къща в специален район на града, условно наречен Селището на победителите, която да бъде предмет на завист за всички тези хора от бордеите. Къщата и символична парична награда щяха да допринесат много за привличането на прилична реколта играчи.
Той погали с пръсти чантата си от кожа, нежна като масло, подарък за университета от семейство Плинт. Все още се затрудняваше как да се обръща към тях. „Мами“ беше доста лесно, но не вървеше да нарича Страбон Плинт „татко“, затова използваше често „сър“. А и те не го бяха осиновили; на осемнайсет беше прекалено голям за това. Но все едно, стигаше му да бъде обявен за техен наследник. Той никога не би се отказал от името Сноу, дори и срещу империя за производство на муниции.
Всичко се беше случило съвсем естествено. Завръщането му вкъщи. Скръбта им. Събирането на двете семейства. Смъртта на Сеян беше съсипала семейство Плинт. Страбон се беше изразил просто: „Жена ми има нужда от нещо, заради което да живее. А същото се отнася и за мен. Ти си загубил родителите си. Ние загубихме сина си. Мислех си, че може би можем да уредим нещо“. Той купи апартамента на семейство Сноу, за да не се налага да се местят, а и апартамента на семейство Дулитъл под тях за себе си и мами. Говореха за ремонт, за изграждане на вита стълба и може би частен асансьор, за да свържат двата апартамента, но не бързаха. Мами вече идваше всеки ден, за да помага на грандмама, която се примири, че ще има нова „слугиня“, а двете с Тайгрис се разбираха прекрасно. Сега семейство Плинт плащаха за всичко: данъците на апартамента, неговата такса за университета, за готвача. Това помагаше, защото въпреки че беше намерил и прибрал в джоба си плика с пари, които изпрати на Тайгрис от Окръг 12, университетският живот беше скъп, когато го живееш както трябва. Страбон никога не беше повдигнал въпрос за разходите му, нито беше издребнявал за няколкото нови допълнения към гардероба му и изглеждаше доволен, когато Сноу търсеше съвета му. Двамата бяха удивително съвместими. Понякога той почти забравяше, че старият Плинт е от окръзите. Почти.