Довечера щеше да бъде деветнайсетият рожден ден на Сеян и те щяха да се съберат на спокойна вечеря, за да си спомнят за него. Сноу покани Фест и Лизистрата на празненството, тъй като те харесваха Сеян повече от останалите му съученици, но първо трябваше да свърши още едно нещо.
Свежият въздух по пътя към Академията изостри ума му като бръснач. Не си беше направил труда да вземе час, защото предпочиташе да се яви неочаквано. Учениците си бяха тръгнали преди час и стъпките му отекваха в коридорите. Бюрото на секретарката на декана Хайботъм беше празно, затова той отиде до вратата на офиса и почука. Деканът Хайботъм го покани да влезе. Беше отслабнал, трепереше и изглеждаше по-зле от всякога, превит над бюрото си.
— Е, на какво дължа тази чест? — попита той.
— Надявах се да си прибера пудриерата на майка ми, тъй като вече няма да ви е необходима — отговори Сноу.
Деканът Хайботъм бръкна в чекмеджето и тръсна пудриерата на бюрото.
— Това ли е всичко?
— Не.
Той извади кутията на Сеян от чантата си.
— Довечера ще върна личните вещи на Сеян на родителите му. Не съм сигурен какво да направя с това.
Той изпразни съдържанието на бюрото и вдигна дипломата в рамка.
— Според мен едва ли бихте искали да се подхвърля насам-натам. Диплома от Академията. Дадена на предател.
— Много си съвестен — каза деканът Хайботъм.
— Това е заради обучението ми като миротворец. — Сноу разтвори гърба на рамката и измъкна дипломата. После, сякаш сега му хрумна, сложи в рамката снимка на семейство Плинт. — Според мен родителите му биха предпочели това.
Двамата разглеждаха останките от живота на Сеян. После той изхвърли трите шишенца с лекарства в кошчето за боклук на декана Хайботъм.
— Колкото по-малко лоши спомени има, толкова по-добре.
Деканът Хайботъм го изгледа.
— Значи в окръзите си заобичал ближните си?
— Не в окръзите. В Игрите на глада — поправи го Сноу. — И за това трябва да благодаря на вас. В края на краищата вие сте ги създали.
— О, струва ми се, че половината от заслугата се пада на баща ти — каза деканът.
Сноу се намръщи.
— Какво искате да кажете? Мислех, че Игрите на глада са ваша идея. Нещо, което сте измислили, когато сте следвали в университета?
— За курса на д-р Гол. В който се провалих, защото поради омразата ми към нея участието ми беше невъзможно. Възложиха ни да работим върху финалния проект по двама и аз бях с моя най-добър приятел — разбира се, Крас. Задачата беше да измислим толкова крайно наказание за враговете си, че да не им позволим никога да забравят за извършените от тях злини. Беше като загадка, а аз се справям отлично с такива, и като всички добри идеи беше в основата си абсурдно проста. Игрите на глада. Най-долните човешки инстинкти, хитро представени като спортно състезание. Забавление. Бях пиян и баща ти ме напи още повече, като използваше суетността ми, докато аз дооформих цялото нещо. Той ме увери, че това е само шега между нас двамата. На сутринта се събудих, изпаднах в ужас от това, което направих и исках да скъсам проекта на парченца, но беше прекалено късно. Без разрешението ми баща ти го беше дал на д-р Гол. Искаше да изкара изпита, нали разбираш. Никога не му простих.
— Той е мъртъв — каза Сноу.
— Но тя не е — отговори рязко деканът Хайботъм. — Намерението ни беше това да си остане само на теория. А и кой, освен най-долното чудовище, би го осъществил? След войната тя измъкна моя проект, а и мен заедно с него, и ме представи на Панем като архитект на Игрите на глада. В онази вечер опитах морфлинг за пръв път. Мислех си, че цялото нещо ще отмре, толкова е отвратително. Не стана така. Д-р Гол го пое и го продължи и през последните десет години ме влачи след себе си.