— Игрите със сигурност подкрепят нейния възглед за човечеството — каза Сноу. — Особено използването на деца.
— А защо е така? — попита деканът Хайботъм.
— Защото им приписваме невинност. А щом дори най-невинните между нас се превръщат в убийци в Игрите на глада, какво ни казва това? Че в дълбоката си същност сме склонни към насилие — обясни Сноу.
— Към самоунищожение — измърмори деканът Хайботъм.
Сноу си спомни разказа на Плурибус как баща му и деканът Хайботъм са се скарали и цитира писмото.
— Като нощните пеперуди към пламъка.
Деканът присви очи, но Сноу само се усмихна и каза:
— Но, разбира се, вие ме изпитвате. Познавате я много по-добре от мен.
— Не съм толкова сигурен. — Деканът Хайботъм прокара пръст по очертанията на сребърната роза на пудриерата. — И какво каза тя, когато ѝ съобщи, че си тръгваш?
— Д-р Гол ли? — попита Сноу.
— Твоята малка пойна птичка — каза деканът. — Когато си тръгна от Окръг 12. Натъжи ли се, че си отиваш?
— Надявам се, че и двамата малко се натъжихме. — Сноу прибра пудриерата в джоба си и събра вещите на Сеян. — Най-добре да тръгвам. Днес ще ни докарат нова холна гарнитура и обещах на братовчедката си да съм там, за да наглеждам носачите.
— Тръгвай тогава — каза деканът Хайботъм. — Връщай се в пентхауса.
Сноу нямаше желание да говори за Луси Грей с никого, особено с декана Хайботъм. Смайли му беше пратил писмо на стария адрес на Плинт, в което споменаваше за изчезването ѝ. Всички мислеха, че кметът я е убил, но не можеха да го докажат. Що се отнася до Ятото, на мястото на Хоф беше дошъл нов комендант и първата му работа била да забрани концертите в „Таласъма“, защото музиката създавала неприятности.
Да, помисли си Сноу. Наистина създава.
Съдбата на Луси Грей беше загадка, също като малкото момиченце, което носеше нейното име в онази изнервяща песен. Дали беше жива, мъртва, призрак, който бродеше из дивата пустош? Може би никой никога нямаше да научи. Все едно — снегът се беше оказал гибелен и за двете. Горката Луси Грей. Горкото призрачно момиче, което пееше заедно със своите птици.
Можеше да си лети из Окръг 12, колкото иска, но тя и нейните сойки-присмехулки никога вече нямаше да бъдат заплаха за него.
Понякога си припомняше някой приятен момент и почти искаше краят да беше друг. Но нещата между тях никога не биха се получили, дори да беше останал. Те просто бяха прекалено различни. А и любовта не му беше харесала — начинът, по който го караше да се чувства глупав и уязвим. Ако някога се оженеше, щеше да избере човек, който не може да завладее сърцето му. Дори човек, когото мрази, за да не може никога да го манипулира така, както го манипулираше Луси Грей. Никога да не предизвиква ревността му. Нито да се чувства слаб. Ливия Кардю би била идеална. Той си представи как двамата — президентът и първата дама — ръководят Игрите на глада след няколко години. Разбира се, когато започнеше да управлява Панем, щеше да продължи Игрите. Хората щяха да го наричат тиран, човек с железен юмрук, жесток. Но поне щеше да осигури оцеляване заради самото оцеляване и да им даде шанс да еволюират. На какво друго би могло да се надява човечеството? Всъщност то би трябвало да му благодари.
Той мина покрай нощния клуб на Плурибус и си позволи лека усмивка. Човек можеше да намери отрова за плъхове къде ли не, но той нарочно беше загребал една щипка от задната уличка миналата седмица и я беше отнесъл вкъщи. Не беше лесно да я сложи в шишенцето с морфлинг, особено с ръкавици, но накрая беше сипал през гърлото достатъчна доза по своя преценка. Беше се погрижил да избърше добре шишенцето. Нямаше нищо, което да събуди подозренията на декана Хайботъм, когато го извади от кошчето за боклук и го пъхне в джоба си. Нито когато развие капачката и сложи няколко капки морфлинг на езика си. Надяваше се обаче, че когато деканът поема последния си дъх, ще осъзнае нещо, което бяха осъзнали толкова много други хора, заставали на пътя му. Нещо, което един ден целият Панем щеше да знае. Което беше неизбежно. Сноу винаги е на върха.
Благодарности
Искам да благодаря на родителите си за любовта и за това, че винаги ме насърчаваха да пиша: на баща ми за това, че от ранна възраст ме запозна с мислителите от Просвещението и дебата за естественото състояние; и на майка ми, която е завършила литература, за това, че възпита читателя в мен и за всички онези щастливи часове при пианото.