И следваха нотите, които все не можеше да улучи…
Кориолан се намръщи. Вече десет години бунтовниците мълчаха, обаче баба му не млъкваше. Имаше още два стиха.
Чудеше се дали ако имаше повече мебели, те биха заглушили силата на звука, но въпросът беше реторичен. Засега апартаментът им беше като микрокосмос на самия Капитол и носеше белезите от безмилостните бунтовнически атаки. Седемметровите стени бяха прошарени от пукнатини, декоративният таван осеян с дупки от липсващи парчета мазилка, а счупените стъкла на еркерните прозорци, които гледаха към града, бяха закрепени с грозни ленти черен скоч. По време на войната и десетилетието след нея семейството им беше принудено да продаде или да изтъргува много от вещите си, така че някои стаи бяха напълно празни и затворени, а други — в най-добрия случай — оскъдно обзаведени. И нещо още по-лошо, през най-големите студове на последната зима от обсадата, някои елегантни мебели с дърворезба и безброй книги бяха пожертвани в камината, за да не умрат от студ. Да гледа как разноцветните страници на илюстрованите му книги — същите, които четеше с майка си — се превръщат в пепел, винаги го докарваше до сълзи. Но по-добре да си тъжен, отколкото мъртъв.
Кориолан ходеше на гости при приятелите си и знаеше, че повечето семейства са започнали да ремонтират домовете си, но семейство Сноу не можеше да си позволи дори няколко метра лен за нова риза. Той се замисли за съучениците си, които избираха какво да облекат от гардероба си или слагаха ново ушитите си костюми и се чудеше още колко време ще успее да запази приличен външен вид.
Ако поправената от Тайгрис риза не ставаше за носене, какво щеше да прави? Да се престори на болен от грип и да каже, че не може да стане от леглото? Слабост. Да се представи като войник в униформената си риза? Неуважение. Да се напъха в червената риза, която преди две години му беше омаляла? Бедност. Приемлив вариант? Нито едно от горните.
Може би Тайгрис беше отишла да помоли за помощ работодателката си Фабриция Уотнот, жена, не по-малко смешна от името си, но с определен талант за по-различни модни решения. Независимо дали модната тенденция беше пера или кожи, пластмаса или плюш, тя винаги намираше начин да ги съчетае на приемлива цена. Тайгрис не беше много добра ученичка и се беше отказала от университета, за да преследва мечтата си да стане моден дизайнер. Тя беше нещо като помощничка, макар че Фабриция я използваше повече като робиня, като я караше да ѝ прави масаж на краката и да чисти каналите от космите, паднали от дългата ѝ яркочервена коса. Но Тайгрис никога не се оплакваше и не искаше да чуе нищо лошо за шефката си, защото беше много доволна и благодарна, че може да работи в модната индустрия.
Кориолан отвори хладилника с надежда да намери нещо, за да придаде малко вкус на зелевата супа. Единственият обитател беше метална тенджера. Той вдигна капака и вътре видя каша от замръзнали нарязани картофи. Да не би баба му най-после да беше изпълнила заплахата си да се научи да готви? А това нещо изобщо ставаше ли за ядене? Той затвори капака, докато търсеше повече информация, с която да действа. С какво удоволствие би го изхвърлил на боклука без колебание. Спомни си или поне си помисли, че си спомня, как когато беше много малък, гледаше боклукчийските камиони, на които работеха авокси — работниците без език са най-добрите работници, или поне така твърдеше баба му. Камионите се движеха по улиците и събираха големи торби с изхвърлена храна, кашони, стари домакински уреди. После дойде време, когато нищо не беше за изхвърляне, нямаше нито една излишна калория и всичко можеше да се изтъргува, да се изгори за отопление или да се сложи на стената за изолация. По онова време всички се бяха научили да не хвърлят боклука. Но сега това пак идваше на мода. Признак за благополучие, също като прилична риза.