Ризата. Ризата. Умът му се фиксираше върху проблем като този — всъщност върху всякакъв проблем — и не можеше да мисли за друго. Сякаш ако контролираше един елемент от своя свят, това щеше да го спаси от нещастието. Тази склонност да мисли натрапливо за нещо беше част от мозъка му и вероятно щеше да завърши зле за него, ако не се научеше да я надхитрява.
Чу гласа на баба си, която изпя фалшиво последните думи:
Откачена стара жена, която все още живееше във времето преди войната. Обичаше я, но тя беше загубила връзка с действителността преди години. Всеки път щом седнеха около масата, тя непрестанно бърбореше за легендарното величие на семейство Сноу, дори когато яденето им се състоеше от разводнена бобена супа и изсъхнали бисквити. И ако човек я слушаше, нямаше съмнение, че го чака славно бъдеще. „Когато Кориолан стане президент…“ — често започваше тя. „Когато Кориолан стане президент…“, всичко, като се почне от разнебитените военни самолети на Капитола и се стигне до главозамайващата цена на свинските пържоли, щеше да се оправи по магически начин. Слава богу, че разваленият асансьор и артритните ѝ колене не ѝ позволяваха да излиза често навън и също, че редките гости бяха не по-малко застинали в миналото от нея.
Зелето завря и изпълни кухнята с миризма на бедност. Кориолан го разбърка с дървена лъжица. Тайгрис все още я нямаше. Скоро щеше да стане прекалено късно да се обади и да даде извинение за отсъствието си. Всички щяха да се събрали в Хевънсбий Хол на Академията. Щеше да се наложи да се изправи пред гнева и разочарованието на професора си по комуникации Сатирия Клик, която беше уредила той да получи една от двайсет и четирите желани от всички позиции на ментор в Игрите на глада. Освен че беше любимец на Сатирия, той беше и неин асистент, поради което тя несъмнено щеше да има нужда от него за нещо днес. Тя беше непредвидима, особено когато пиеше, а това беше неизменна част от Жътвата. Най-добре да ѝ се обади и да я предупреди, да ѝ каже, че не може да спре да повръща или нещо друго, но ще направи всичко възможно да се съвземе. Той събра сили и вдигна телефона, за да ѝ съобщи, че е тежко болен, но се сети за друго: ако не отидеше на събитието, щеше ли тя да попречи да го заместят като ментор с някой друг? И ако това станеше, нямаше ли то да намали шансовете му да получи една от наградите на Академията, раздавани при завършването? Без такава награда не можеше да си позволи да учи в университета, което означаваше, че няма да си намери работа и за него нямаше никакво бъдеще. А и кой знае какво щеше да се случи със семейството му…
Разкривената външна врата се отвори с жалостив стон.
— Корио! — извика Тайгрис и той остави слушалката.
Тя продължаваше да го нарича с името, което му беше дала, когато беше бебе. Излетя от кухнята и едва не я събори, но тя беше прекалено развълнувана, за да му се скара.
— Успях! Успях! Е, поне постигнах нещо!
Тя бързо направи няколко танцови стъпки и вдигна в ръка закачалката с ризата, скрита под стара торба за дрехи.
— Виж, виж, виж!
Кориолан отвори ципа на торбата и извади ризата.
Беше прекрасна. Не, дори нещо повече, беше елегантна. Дебелият лен не беше нито с някогашния бял цвят, нито пожълтял от времето, а нежно кремав. Маншетите и яката бяха сменени с черно кадифе, а копчетата бяха златно-черни кубчета. Тесери. Във всяко бяха пробити две малки дупки за конеца.
— Ти си страхотна — каза той съвсем искрено. — И си най-добрата братовчедка на света.
Като внимаваше да не повреди по някакъв начин ризата, той я прегърна със свободната си ръка.
— Сноу винаги е на върха!
— Сноу винаги е на върха! — повтори дрезгаво Тайгрис. Тези думи им бяха помогнали да преживеят войната, когато всеки ден беше борба да не бъдат заринати под земята.
— Разкажи ми всичко — каза той, защото знаеше, че тя това иска. Много обичаше да говори за дрехи.
Тайгрис вдигна ръце и весело се засмя.
— Откъде да започна?
Започна от избелването. Тайгрис беше подхвърлила, че белите пердета в спалнята на Фабриция изглеждат мръсни и когато ги накиснала в белина, пъхнала при тях и ризата. Получило се прекрасно, но колкото и да я киснела, не успяла напълно да махне лекетата. Затова изварила ризата с изсъхнали невени, намерени в кофата за боклук на съседите на Фабриция и цветовете им боядисали лена точно толкова, колкото да скрият лекетата. Кадифето за маншетите беше от голяма торба с връзки, в която беше стояла някаква вече загубила значението си почетна плака на дядо им. Тесерите беше отлепила от стената зад шкафчето в слугинската баня. После беше накарала портиера на сградата да пробие дупки за конеца, а тя в замяна беше закърпила работния му гащеризон.