— Това тази сутрин ли стана? — попита той.
— О, не, вчера. В неделя. Тази сутрин, аз… Намери ли картофите ми? — Той я последва в кухнята, където тя отвори хладилника и вдигна капака на тенджерата. — Стоях до късно, за да направя нишесте за колосване. После изтичах долу при семейство Дулитъл, за да взема добра ютия. Другото оставих за супата! — Тайгрис изсипа кашата във врящото зеле и го разбърка.
Той забеляза люляковите сенки под кафявозлатистите ѝ очи и го прободе чувство на вина.
— Кога за последен път спа? — попита той.
— О, добре съм. Изядох картофените обелки. Нали казват, че всички витамини са в тях. А и днес е Жътвата, така че е все едно празник! — каза бодро тя.
— Не и за Фабриция — каза той. Всъщност никъде не беше празник. Денят на Жътвата беше ужасен в окръзите, но и в Капитола не беше особен повод за празнуване. Също като него, повечето хора не обичаха да си спомнят за войната. Тайгрис щеше да прекара деня като прислужваше на работодателката си и сбирщината ѝ от гости, докато те си разменяха мрачни разкази за лишенията, които са преживели при обсадата, и накрая се напиеха до смърт. Утре, когато трябваше да изтърпи махмурлука им, щеше да е още по-лошо.
— Престани да се тревожиш. Хайде, по-добре побързай и хапни! — Тайгрис му сипа супа в купичка и я сложи на масата.
Кориолан погледна часовника, бързо изяде супата, макар че пареше, и изтича в стаята си с ризата. Вече се беше изкъпал и избръснал, и светлата му кожа днес за щастие беше без нито една пъпка. Училищното бельо и чорапи бяха здрави. Той обу официалния панталон, който беше повече от приемлив, и кожените обувки с връзки. Бяха му прекалено малки, но можеше да издържи. После внимателно облече ризата, втъкна я в панталона и се обърна към огледалото. Не беше толкова висок, колкото му се искаше. Както и при много други от неговото поколение, лошата храна беше забавила растежа му. Но беше атлетично сложен, с отлична стойка и ризата подчертаваше силните страни на физиката му. Не беше изглеждал толкова царствено откакто беше малък, когато баба му го водеше по улиците, облечен с лилав кадифен костюм. Той приглади назад русите си къдри, като в същото време подигравателно прошепна на отражението си в огледалото: „Здравей, Кориолан Сноу, бъдещ президент на Панем!“
За да забавлява Тайгрис, той влезе величествено в хола, като разпери ръце и се завъртя в пълен кръг, за да покаже ризата си.
Тя изпищя от възторг и плесна с ръце.
— Изглеждаш изумително! Толкова красив и модерен! Ела да видиш, грандмама! — Това беше друго обръщение, измислено от малката Тайгрис, според която „бабо“ и определено „бабче“ беше неподходящо за жена с толкова царствена осанка.
Баба им влезе, като в треперещите си ръце внимателно държеше свежо отрязана червена роза. Носеше дълга черна, красиво падаща туника от онзи вид, който е бил толкова популярен преди войната, а сега беше толкова старомоден, че будеше само присмех, и бродирани пантофи със завити нагоре върхове, неизменна част от костюма. Това беше най-доброто от някога пищния ѝ гардероб — малкото си прилични дрехи тя пазеше за гости или за редките си излизания в града.
— Вземи, вземи, момче. Сложи я. Току-що отрязана от градината ми на покрива — нареди тя.
Той посегна към розата, но докато тя му я подаваше с треперещи ръце, розата го убоде по дланта. От раничката бликна кръв и той изпъна ръка, за да не изцапа скъпоценната си риза. Баба му изглеждаше озадачена.
— Исках само да си елегантен — каза му тя.
— Разбирам се, че така си искала, грандмама — каза Тайгрис. — И така ще бъде.
Тя поведе Кориолан към кухнята и той си напомни, че самоконтролът е основно умение и трябва да е благодарен, че баба му му предоставя всекидневни възможности да го упражнява.
— Прободните рани никога не кървят дълго — успокои го Тайгрис, докато бързо почисти и превърза ръката му. Тя отряза дръжката на розата, като остави няколко зелени листа и я закрепи на ризата му.
— Стои елегантно. Знаеш какво означават розите за нея. Благодари ѝ.
И той направи това. Благодари и на двете, спусна се пеш по пищните стълби дванайсет етажа надолу и прекоси фоайето.
Отвори външната врата и излезе на Корсо, един толкова широк булевард, че навремето, когато Капитолът организираше военни паради за тълпите, по него без трудност успоредно се движеха осем колесници. Кориолан си спомняше как като малък се надвесваше от прозорците, а гостите се хвалеха, че могат да гледат парада от първия ред. После бяха дошли бомбардировачите и дълго време улицата пред сградата беше непроходима. Сега, макар и улиците най-после да бяха разчистени, отломките все още бяха струпани на купища покрай тротоара и цели сгради си оставаха все така разрушени, както в деня, когато върху тях беше паднала бомба. Бяха минали десет години от победата и на път за Академията той все още маневрираше между късове мрамор и гранит. Понякога Кориолан се чудеше дали развалините не са оставени така, за да напомнят на гражданите за преживяното. Хората имат къса памет. Те трябваше да газят през отломките, да приемат окъсаните купони за храна и да гледат Игрите на глада, за да не забравят войната. Ако я забравеха, щяха да изпаднат в самодоволство и тогава щяха да се върнат обратно към самото начало.