Той зави по Сколарс Роуд и се помъчи да върви равномерно. Искаше да пристигне навреме, но да изглежда спокоен и уравновесен, а не да е целият в пот. Денят на Жътвата, като повечето дни по това време на годината, се очертаваше да бъде много горещ. Но какво друго можеше да се очаква на 4 юли? Той изпита благодарност за аромата на розата, която му беше дала баба му, защото в горещината от ризата се носеше лек дъх на картофи и сухи невени.
Като най-доброто средно училище в Капитола, Академията обучаваше децата на видните, богатите и влиятелните. Годишно се приемаха около четиристотин ученици, но Тайгрис и Кориолан влязоха лесно поради старите връзки на семейството им с училището. За разлика от университета обучението беше безплатно и наред с униформите училището осигуряваше обяд и учебни пособия. Всеки от по-известно семейство учеше тук и Кориолан щеше да има нужда от тези връзки като основа за бъдещето си.
Парадното стълбище на Академията можеше да побере всички ученици на едно място и лесно поемаше потока от официални лица, преподаватели и ученици, отправили се за тържеството по случай деня на Жътвата. Кориолан се заизкачва бавно, като се стремеше да излъчва непринудено достойнство, в случай че някой го наблюдаваше. Хората го познаваха — или поне познаваха родителите му и техните родители — и от един потомък на семейство Сноу се изискваше да отговаря на определени стандарти. Тази година и особено този ден, той се надяваше да постигне и лично признание. Да бъде ментор в Игрите на глада беше неговият последен проект, преди да завърши Академията в средата на лятото. Ако се представеше внушително като ментор, при неговия изключителен академичен успех Кориолан щеше да получи достатъчно голяма парична награда, с която да плати обучението си в университета.
Щеше да има двайсет и четири трибути, по едно момче и едно момиче от всеки от победените окръзи, определени с жребий. Те щяха да бъдат хвърлени на арената, за да се бият до смърт в Игрите на глада. Всичко това беше подробно описано в Договора за държавната измяна, с който бяха приключили Тъмните дни на бунта на окръзите. То беше едно от многото наказания, наложени на бунтовниците. Също като едно време, трибутите щяха да бъдат спуснати заедно с оръжията, с които да се избиват взаимно, в арената на Капитола, сега полуразрушен амфитеатър, преди войната използван за спортни и развлекателни събития. Капитолът насърчаваше гледането, но много хора избягваха да го правят. Проблемът беше как Игрите да станат по-интересни.
Точно затова за пръв път трибутите щяха да имат ментори. Двайсет и четири от най-добрите и най-интелигентните ученици, завършващи Академията, щяха да изпълняват тази работа. Какви конкретно щяха да бъдат изискванията към тях все още се уточняваше. Говореше се как всеки трибут ще бъде подготвен за лично интервю, може би с известни приготовления за пред камерите. Всички бяха единодушни, че ако Игрите на глада трябва да продължат, те трябва да се превърнат в по-дълбоко преживяване и комбинацията на младежи от Капитола с трибути от окръзите беше предизвикала интерес.
Кориолан мина през входа, украсен с черни банери, продължи по сводестия коридор и влезе в огромната зала Хевънсбий Хол, където щяха да гледат церемонията по Жътвата, излъчвана на живо. Той в никакъв случай не беше закъснял, но залата вече беше препълнена с преподаватели, ученици и някои длъжностни лица от Игрите, които не участваха в телевизионното предаване през този първи ден.
Из тълпата сновяха авокси с подноси с поска — коктейл от разредено вино, примесено с мед и подправки. То беше опияняващ вариант на киселата напитка, с която Капитолът се поддържаше през войната, тъй като се твърдеше, че отблъсква болестите. Кориолан взе една чаша и задържа глътка поска в устата си с надежда да отмие всички следи от дъха на зеле. Но си позволи само една глътка. Питието беше по-силно, отколкото си мислеха повечето хора и в предишни години беше виждал как ученици от горните класове се държат като пълни глупаци, защото са пили много.