Когато свърши, в залата настъпи пълна тишина. После се чуха подсмърчания, кашляне и накрая гласът на Плурибус, който извика „Браво“ от дъното на залата, и последваха бурни аплодисменти.
Кориолан знаеше, че тя е попаднала право в целта с този печален, затрогващ и личен разказ за живота ѝ. Знаеше, че на арената ще се излеят подаръци за нея. Че успехът ѝ дори още сега ще се върне към него и ще се превърне в негов успех. Сноу винаги е на върха и тъй нататък. Знаеше, че трябва да е във възторг от този обрат на нещата и вътрешно да скача от радост, докато външно си придава скромен, доволен вид.
Но истинското чувство, което изпитваше, беше ревност.
12
— И накрая, но не на последно място по значение, момичето от Окръг дванайсет… тя принадлежи на Кориолан Сноу.
— Нещата можеше да са различни, ако не ти се беше паднало твоето малко многоцветно момиче.
— Истината е, че бяхме толкова заети да се избиваме взаимно, че забравихме как да се забавляваме. Но тя знае. Твоето момиче.
Неговото момиче. Неговото. Тук в Капитола беше даденост, че Луси Грей му принадлежи, сякаш животът ѝ е започнал едва когато името ѝ е изскочило на Жътвата. Дори моралистът Сеян беше убеден, че тя е нещо, което може да изтъргува. Ако това не беше собственост, то какво друго? С песента си Луси Грей беше отхвърлила всичко това, представяйки един живот, който нямаше нищо общо с него и беше свързан по много начини с някой друг. Някой, когото направо наричаше „любими“. И макар да нямаше право да иска сърцето ѝ — той почти не познаваше това момиче! — не му харесваше мисълта, че някой друг го притежава. Въпреки че песента определено имаше успех, той се почувства някак си предаден от нея. Дори унижен.
Луси Грей стана, поклони се и после протегна ръка към него. След моментно колебание той отиде при нея на авансцената, докато аплодисментите преминаха в овации и публиката стана на крака. Плурибус първи извика „бис“, но времето им свърши, както им припомни Лъки Фликърман, затова се поклониха още веднъж и напуснаха сцената ръка за ръка.
Когато влязоха зад кулисите, тя искаше да пусне ръката му, но той стисна нейната още по-силно.
— Е, беше абсолютен успех. Поздравления. Нова песен ли е?
— Работех върху нея от известно време, но последните думи ми дойдоха преди няколко часа — каза тя. — Защо? Не ти ли хареса?
— Изненада ме. Имаше толкова много други песни — каза той.
— Имаше. — Луси Грей издърпа ръката си и прокара пръсти по струните на китарата, като изсвири още една последна мелодия, преди внимателно да прибере инструмента в калъфа.
— Ето ти китарата, Кориолане. Ще се бия с всички сили, за да спечеля тези Игри, но ще съм на арената с хора като Рипър, Танър и някои други, на които да убиват не им е чуждо. Няма гаранция за нищо.
— А песента? — настоя той.
— Песента ли? — повтори тя и помисли малко, преди да отговори. — Оставих зад себе си в Окръг дванайсет някои неуредени неща. Нали станах трибут… Понякога е въпрос на лош късмет, а понякога на злонамереност. Това беше злонамереност. А някой, който ми дължи много, имаше пръст в нея. Тази песен беше един вид отмъщение. Повечето хора няма да го разберат, но Ятото ще разчете съвсем ясно посланието. А само те са важни за мен.
— След като чуят само веднъж песента? — попита Кориолан. — Тя свърши много бързо.
— Един път е напълно достатъчно за моята братовчедка Мод Айвъри. Това дете никога не забравя мелодия — каза Луси Грей. — Изглежда пак ще ме приберат.
Двамата миротворци, които се появиха до нея, сега се отнасяха определено приятелски, като я попитаха дали е готова да тръгне и се мъчеха да сдържат усмивките си. Също като онези миротворци от Окръг 12. Кориолан не можеше да не си зададе въпроса докъде стигаше нейната дружелюбност. Той ги погледна неодобрително, което имаше нулев ефект и чу как докато я отвеждат ѝ правят комплименти за изпълнението.
Кориолан сподави раздразнението си и приемаше поздравленията, които се сипеха от всички страни. Това му помогна да си припомни, че той е истинската звезда на вечерта. Дори ако Луси Грей не беше наясно с въпроса, в очите на Капитола тя му принадлежеше. Какъв смисъл би имало да приписват това на някакъв трибут от окръзите? Повярва си, докато не попадна на Плурибус, който изпадна във възторг:
— Какъв талант, тя е родена певица! Ако успее да оцелее, съм решил да я направя звездата в моя клуб.
— Това ми се струва малко трудно. Няма ли да я изпратят обратно вкъщи? — попита Кориолан.