Направиха си сандвичи със сьомга и беше решено на другия ден Тайгрис да не ходи на училище, за да измисли как да сготви птицата. Кориолан занесе покана за вечеря на гравираната хартия на семейство Сноу на Плурибус, който дойде и донесе поска и очукана консерва праскови. С помощта на една от старите книги с рецепти на готвача, Тайгрис надмина себе си и пируваха с пуйка, глазирана с конфитюр, пълнена с хляб и зеле. Не бяха яли нищо по-вкусно — нито преди, нито след това.
— Остава си един от най-хубавите дни в живота ми. — Не беше сигурен как точно да го каже с думи, но накрая добави към списъка облекчение от нищетата. — Ти беше истинско чудо — как само сготви пуйката. Тогава ми се виждаше толкова голяма, но всъщност си била малко момиче — каза Кориолан.
Тайгрис се усмихна.
— И ти. На покрива имаше градина на победата.
— Ако обичаш магданоз, мен ме търси! — Той се засмя. Но се гордееше с магданоза си. Освежаваше супата, а и понякога можеше да го размени за други неща. Той добави към списъка находчивост.
И така, той написа домашното си, като изброи тези удоволствия от детството си, но накрая не остана доволен. Помисли си за последните две седмици, бомбите на арената, смъртта на съучениците си, бягството на Марк и как всичко това беше съживило ужаса, който изпитваше, когато Капитолът се намираше под обсада. И тогава, и сега важното беше да се живее без този страх. Затова той добави един абзац за дълбокото си облекчение от това, че са спечелили войната, и мрачното задоволство да види враговете на Капитола, които се бяха отнесли толкова жестоко към него и заради които семейството му беше платило толкова висока цена, принудени да се подчинят. Спънати. Безсилни. Без да могат повече да му причинят болка. Харесваше му непознатото усещане за безопасност, дошло с поражението им. Сигурността, която единствено силата даваше. Способността да контролираш нещата. Да, това харесваше най-много от всичко.
На другата сутрин, докато останалите ментори пристигаха един по един за неделната среща, Кориолан се мъчеше да си представи какви щяха да бъдат, ако нямаше война. Те бяха току-що проходили, когато войната започна, и не повече от осемгодишни, когато свърши. Макар и трудностите да бяха по-малко, той и съучениците му бяха далече от разкошния живот, който водеха семействата им при раждането им, и възстановяването на техния свят беше бавно и обезсърчително. Ако можеше да изтрие купоните за храна, бомбардировките, глада и страха и да ги замени с розовия живот, който би трябвало да наследят, дали би могъл изобщо да разпознае приятелите си?
Кориолан изпита леко угризение, когато се сети за Клеменция. Още не беше отишъл да я види, зает с възстановяването си, домашното и подготовката на Луси Грей за Игрите. Но не ставаше въпрос само за това, че нямаше време. Нямаше желание да се върне в болницата и да види в какво състояние е тя. Ами ако лекарят лъжеше и люспите се бяха разпрострели върху цялото ѝ тяло? Ако изцяло се беше превърнала в змия? Това бяха глупости, но лабораторията на д-р Гол беше толкова зловеща, че изпадаше в крайности. През главата му мина параноична мисъл. Ами ако хората на д-р Гол само това и чакаха — да отиде в болницата, за да затворят и него? Не беше логично. Ако искаха да го задържат, щяха да го направят, когато беше на легло в болницата. Стигна до заключението, че цялото нещо е абсурдно. Щеше да отиде да я види при първа възможност.
Д-р Гол, която очевидно ставаше рано, и деканът Хайботъм, който очевидно не обичаше да става рано, направиха анализ на представянето от предишната вечер. Кориолан и Луси Грей бяха смазали конкуренцията, макар че дадоха точки и на онези, които поне бяха успели да стигнат с трибутите си до етапа на интервютата. По телевизията на Капитола Лъки Фликърман предаваше актуална информация за залозите от централната поща и докато хората отдаваха предпочитанията си на Танър и Джесъп като победители, Луси Грей беше получила три пъти повече подаръци, отколкото следващото име в списъка.