— Лошото при момичетата е, че не са свикнали да се бият по същия начин, както момчетата — каза Хиларий. Семейство Хевънсбий беше ултрабогато — също като семейство Сноу преди войната. Но въпреки привилегиите си Хиларий винаги изглеждаше потиснат.
— О, не знам — каза Фест. — Според мен моята Корал може да спечели срещу всяко от тези момчета.
— Моята е изтърсак. — Хиларий ровеше сандвича с месо с добре поддържаните си нокти. — Уови, така се представя. Е, опитах се да подготвя тази Уови за интервюто, но ѝ липсва всякаква индивидуалност. Никой не е заложил на нея, така че аз не мога да я храня, дори да успее да избяга от другите.
— Ако остане жива, някои ще заложат на нея — каза Фест.
— Не чуваш ли какво ти казвам? Тя не може да се бие, а аз не разполагам с пари, тъй като семейството ми не може да участва в залаганията — оплака се Хиларий. — Надявам се само да издържи до последните дванайсет, за да мога да погледна родителите си в очите. Не им е приятно, когато един Хевънсбий се представя толкова зле.
След обедната почивка Сатирия заведе менторите в телевизията на Капитола, за да се запознаят с това, което се случва зад кулисите на Игрите на глада. Гейммейкърите работеха в няколко оскъдно обзаведени офиса и макар предоставеното им контролно помещение да беше достатъчно, то изглеждаше тясно за това ежегодно събитие. Кориолан малко се разочарова от цялата обстановка — представяше си нещо по-лъскаво — но гейммейкърите бяха развълнувани от новите елементи в тазгодишните Игри и обсъждаха менторите и участието на спонсорите. В стаята настъпи оживление, докато проверяваха камерите с дистанционно управление, които бяха неизменна част от някогашните спортни събития на арената. Пет-шест гейммейкъри пробваха как работят малките дронове, предназначени да пренасят подаръците от спонсорите. Дроновете намираха получателите си чрез разпознаване на лицата им и при всеки полет можеха да носят само по едно нещо.
Лъки Фликърман, който беше пожънал успех с интервютата, беше определен за водещ, като щяха да му помагат няколко репортери от новините на Капитола. Кориолан се развълнува, когато видя, че неговото участие е от 8:15 на другата сутрин, преди Лъки да каже:
— Включваме те рано, за да е сигурно. Нали разбираш, преди твоето момиче да бъде убито.
Той изпита чувството, че някой го е ударил в корема. Ливия беше озлобена, а д-р Гол луда, поради което беше успял да не обръща внимание на увереността им, че Луси Грей не е претендент за победител. Но по някакъв начин думите на откачения Лъки Фликърман го нараниха много повече от техните. Докато вървеше към къщи, за да се подготви за последната си среща с Луси Грей, той обмисляше вероятността тя да е мъртва утре по същото време. Ревността му от предишната вечер към нейния жалък любовник и към начина, по който нейното звездно качество понякога го засенчваше, се изпари. Чувстваше я забележително близка, това момиче, което се беше появило толкова неочаквано в живота му и с толкова стил. И не ставаше въпрос само за аплодисментите, които му беше донесла. Той наистина я харесваше, много повече отколкото другите момичета, които познаваше в Капитола. Ако можеше да оцелее — о, това сладко „само ако можеше“ — какво друго им оставаше, освен връзка завинаги? Но въпреки всички позитивни приказки, той знаеше, че шансовете не са на нейна страна и го обзе дълбока меланхолия.
Вкъщи се отпусна на леглото, изпълнен с ужас, че трябва да ѝ каже довиждане. Би искал да даде на Луси Грей нещо красиво, за да ѝ покаже колко благодарен е за това, което му даде тя. Ново усещане, че е достоен за уважение. Възможност да блесне. Сигурна награда. И, разбира се, живот. Трябваше да е нещо специално. Ценно. Нещо само негово, не като розите, които всъщност бяха на грандмама. Нещо, което — ако нещата на арената тръгнеха зле — тя можеше да стисне в ръка като напомняне, че той е с нея и да се утеши от факта, че не умира сама. Имаше един копринен шал в пищно тъмно оранжево, който вероятно би могла да сложи на главата си. Златна игла, която беше спечелил за отличен успех, на която беше гравирано името му. Може би кичур от косата му, привързан с панделка? Какво по-лично би могло да има от това?
Изведнъж го обзе гняв. Каква полза имаше от всички тези неща, ако не можеше да ги използва, за да се защити? Какво правеше той всъщност — опитваше се да я облече като красив труп. Може би тя би могла да удуши някого с шала или да го прободе с иглата? Но ако това беше целта, на арената нямаше недостиг от оръжия.
Все още се мъчеше да измисли подарък, когато Тайгрис го извика на масата. Беше купила половин килограм телешка кайма и беше изпържила четири кюфтета. Нейното беше значително по-малко, срещу което би възразил, ако не знаеше, че тя винаги си хапва по малко от суровото месо, докато приготвя яденето. Тайгрис много обичаше сурова кайма и би изяла цялата си порция сурова, но грандмама забраняваше. Едно от кюфтетата беше запазено за Луси Грей, залято със сос и пъхнато в голямо хлебче. Тайгрис също беше изпържила картофи и зелева салата със сметана, а Кориолан избра най-хубавите плодове и сладки от кошницата, получена като подарък от болницата. Тайгрис сложи ленена салфетка в картонена кутия, украсена с разноцветни птици, и подреди вътре пиршеството, а най-отгоре постави снежнобяла кърпа с една последна роза от грандмама. Кориолан избра роза в прасковен цвят и листенца, които бяха тъмночервени в края, защото нейните хора обичаха многоцветни неща, а Луси Грей — повече от всички.