— Кажи ѝ — каза Тайгрис, — че ще ѝ стискам палци.
— Кажи ѝ — добави грандмама, — колко мъчно ни е на всички, че трябва да умре.
След мекия топъл вечерен въздух хладът, който лъхаше от Хевънсбий Хол, му напомни семейния мавзолей, където бяха погребани родителите му. Без глъчката от учениците тук всяка стъпка и въздишка отекваше силно и придаваше призрачна атмосфера на и без това очертаващата се като мрачна среща. Нямаше осветление, тъй като бяха решили, че последните лъчи на слънцето, които влизаха през прозорците, са достатъчни, но това контрастираше ярко със светлата обстановка при предишните срещи. Докато останалите ментори се събираха на балкона и оглеждаха трибутите си долу, настъпи мълчание.
— Работата е там — прошепна Лизистрата на Кориолан, — че доста се привързах към Джесъп. — Тя спря за момент, за да оправи опаковката на парче печени нудли със сирене. — Той ми спаси живота.
Кориолан се питаше какво ли е видяла Лизистрата, която се намираше най-близо до него на арената, когато избухнаха бомбите. Видяла ли е как Луси Грей го спаси? За това ли намекваше?
Тръгнаха към съответните маси и Кориолан се насилваше да мисли позитивно. Нямаше смисъл да прекарат последните си десет минути заедно в плач, когато можеха да ги посветят на печеливша стратегия. Доста помагаше това, че Луси Грей изглеждаше по-добре, отколкото при предишните срещи в залата. Чиста и добре вчесана, с все още чиста рокля на слабата светлина, човек би си помислил, че се е приготвила за парти, а не за заколение. При вида на кутията очите ѝ светнаха.
Кориолан ѝ я поднесе с лек поклон.
— Нося ти дарове.
Луси Грей повдигна внимателно розата и вдъхна аромата ѝ. Откъсна едно листенце и го сложи в устата си.
— Има вкус на време за лягане — каза тя с тъжна усмивка. — Каква красива кутия.
— Тайгрис я пазеше за някой специален случай — каза той. — Ако си гладна, хапни си. Още е топло.
— Мисля, че ще хапна. Ще се нахраня за последен път като цивилизован човек. — Тя разтвори салфетката и се възхити на съдържанието на кутията. — О, това изглежда първокласно.
— Има много, така че може да го споделиш с Джесъп — каза ѝ Кориолан. — Макар че Лизистрата му е донесла нещо.
— Бих го споделила, но той престана да се храни. — Луси Грей погледна разтревожено Кориолан. — Може да е само нерви. А и се държи малко особено. Разбира се, сега си говорим всякакви откачени неща.
— Като например? — попита Кориолан.
— Като например снощи Рипър се извини лично на всеки от нас, че се налага да ни убие — обясни тя. — Каза, че ще ни се отплати, когато спечели. Ще си отмъсти на Капитола, макар че тази част не стана толкова ясна, колкото другата, че ще ни убие.
Кориолан хвърли поглед към Рипър, който не само беше силен, но очевидно добър и в психологическите игри.
— Как реагираха другите?
— Повечето само го гледаха. Джесъп го заплю в лицето. Казах му, че нещата не са свършили, преди да запее сойката-присмехулка, което само го обърка. Сигурно това е неговият начин да придаде някакъв смисъл на нещата. Всички сме като замаяни. Не е лесно… да се сбогуваш с живота си.
Долната ѝ устна се разтрепери и тя бутна сандвича настрана, без да отхапе от него.
Кориолан усети, че разговорът приема фаталистичен обрат и смени темата.
— За щастие на теб няма да ти се наложи. За щастие ти имаш три пъти повече подаръци от всеки друг.
Луси Грей повдигна вежди учудено.
— Три пъти?
— Три пъти. Ти ще спечелиш, Луси Грей — каза той. — Обмислил съм всичко. Щом чуеш гонга, бягай. Бягай колкото можеш по-бързо. Качи се на трибуните от другата страна и гледай да се отдалечиш от останалите. Намери добро скривалище. Ще ти изпратя храна. После се премести на друго място. Само не преставай да се местиш и остани жива, докато всички други се избият помежду си или умрат от глад. Можеш да го направиш.