— Мога ли? Знам, че аз те подтикнах да повярваш в мен, но снощи се замислих какво ще е да бъда на арената. Хваната в капан. Всички тези оръжия. Рипър, който ме гони. През деня се чувствам по-обнадеждена, но когато се стъмни, толкова се страхувам, че…
Изведнъж по лицето ѝ потекоха сълзи. За пръв път тя не успя да ги сдържи. На сцената, след като кметът я удари или онзи път, когато Кориолан ѝ даде хлебния пудинг, тя изглежда щеше да се разплаче всеки момент, но успя да запази самообладание. Сега, сякаш се беше скъсала язовирна стена, се обля в сълзи.
Кориолан усети как вътре в него нещо се къса, като видя нейната безпомощност и усети своята. Той протегна ръка.
— О, Луси Грей…
— Не искам да умра — прошепна тя.
Той избърса с пръсти сълзите от бузите ѝ.
— Разбира се, че няма да умреш. Няма да ти позволя. — Тя продължи да плаче. — Няма да ти позволя, Луси Грей!
— Трябва да ми позволиш. Аз ти създавам само неприятности — каза сподавено тя. — Излагам те на опасност и ти ям храната. И видях, че баладата ми никак не ти хареса. Утре ще се отървеш от мен.
— Утре ще бъда съсипан! Когато ти казах, че си важна за мен, нямах предвид, че си моят трибут. Имах предвид теб. Теб, Луси Грей, като личност. Като мой приятел. Като моя… — Каква беше подходящата дума? Любима? Гадже? Не можеше да твърди, че има нещо повече от моментно привличане и то може би беше само от негова страна. Но какво би загубил, ако признае, че я харесва?
— Ревнувах те след баладата, защото исках да си мислиш за мен, а не за някого от миналото си. Глупаво е, знам. Но ти си най-невероятното момиче, което съм срещал. Наистина. Изключителна си във всяко отношение. И аз… — И неговите очи се наляха със сълзи, но той примигна, за да ги сдържи. Трябваше да бъде силен заради тях двамата. — И аз не искам да те изгубя. Отказвам да те изгубя. Моля те, недей да плачеш.
— Извинявай. Извинявай. Ще спра. Просто… чувствам се толкова самотна — каза тя.
— Не си самотна. — Той взе ръката ѝ. — И няма да си сама на арената; ние ще сме заедно. Ще бъда там всеки момент. Няма да свалям очи от теб. Ще спечелим това нещо заедно, Луси Грей. Обещавам ти.
Тя не изпускаше нито дума.
— Звучи почти възможно така, както го казваш.
— Повече от възможно — увери я той. — Вероятно. Неизбежно, ако следваш плана.
— Наистина ли го вярваш? — каза тя, като наблюдаваше изражението му. — Защото ако знам, че го вярваш, може много да ми помогне и аз да повярвам.
Моментът изискваше някакъв внушителен жест. За щастие той се беше подготвил. Колебал се беше, съзнавайки риска, но не можеше да я остави така, без никаква надежда. Беше въпрос на чест. Тя беше неговото момиче, беше спасила живота му и той трябваше да направи всичко, за да спаси нейния.
— Слушай. Слушаш ли ме? — Тя все още плачеше, но риданията ѝ бяха преминали в леки пресекливи въздишки. — Майка ми ми остави нещо, когато умря. То е най-ценното нещо, което имам. Искам да го вземеш на арената, за късмет. Давам ти го назаем, имай предвид. Ще искам да ми го върнеш. Иначе никога не бих могъл да се разделя с него. — Кориолан бръкна в джоба си, протегна ръка и разтвори пръсти. На дланта му, блеснала на последните лъчи на слънцето, беше сребърната пудриера на майка му.
Луси Грей отвори уста от изненада като я видя, а тя не беше човек, който се впечатлява лесно. Посегна и погали изящно гравираната роза, старото сребро, преди да отдръпне със съжаление ръка.
— О, не мога да я взема. Прекалено красива е. Достатъчно е, че ми я предложи, Кориолане.
— Сигурна ли си? — попита той, за да я подразни малко. Ловко отвори ключалката и вдигна пудриерата така, че да види отражението си в огледалото.
Луси Грей си пое бързо въздух и се засмя.
— Е, сега се възползваш от слабостта ми. — И беше вярно. Тя се отнасяше с внимание към външността си. Не беше истински суетна. Просто мислеше за нея. Забеляза празното място, където преди час се намираше пудрата. — Вътре имаше ли пудра?
— Имаше, но… — започна Кориолан и спря. Ако го кажеше, нямаше връщане назад. От друга страна, ако не го кажеше, можеше да я загуби завинаги. Гласът му премина в шепот.
— Помислих си, че може да искаш да сложиш вътре твоята пудра.
13
Луси Грей моментално разбра. Тя хвърли поглед към миротворците, които не ѝ обръщаха внимание, наведе се и помириса пудриерата.
— М-м, още се усеща как мирише. Прекрасно.