— На рози — каза той.
— На теб — отговори тя. — Все едно че ще бъдеш с мен, нали?
— Хайде — подкани я той. — Вземи ме с теб. Вземи я.
Луси Грей избърса сълзите си с ръка.
— Добре, но е назаем. — Тя взе пудриерата, пъхна я в джоба си и я потупа. — Ще ми помогне да виждам нещата по-ясно. Да си представям, че печеля Игрите е нещо прекалено голямо. Но да си казвам: „Трябва да върна това на Кориолан“, е нещо, което изглежда по-осезаемо. Мога да го хвана в ръка.
Поговориха още малко, главно за особеностите на арената и къде са най-добрите места за криене и той я накара да изяде половината сандвич и една праскова, преди професор Сикъл да надуе свирката си. Кориолан не беше сигурен как се случи, но сигурно и двамата станаха и тръгнаха един към друг едновременно, защото тя изненадващо се оказа в обятията му, като стискаше с ръце ризата му, а той я прегърна силно.
— Само за теб ще си мисля на арената — прошепна тя.
— А не за онова момче в Окръг дванайсет? — попита той полушеговито.
— Не, той се погрижи да убие всичко, което изпитвах към него — каза тя. — Единственото момче, за което има място в сърцето ми, си ти.
После го целуна. Но не леко. Истинска целувка по устните с аромат на праскова и рози. Вкусът на меките ѝ топли устни, притиснати към неговите, изпрати вълна от усещания през тялото му. Вместо да се отдръпне, той я притисна още по-силно, а от вкуса и докосването ѝ му се зави свят. Значи за това говореха хората! От това полудяваха! Когато най-после се отдръпнаха един от друг, той пое дълбоко дъх, сякаш излизаше на повърхността от дълбините. Луси Грей отвори очи и погледът ѝ беше точно като неговия. Те едновременно се наведоха за още една целувка, когато миротворците я хванаха и я отведоха.
Фест го смушка с лакът на излизане.
— Ето на това се вика сбогуване.
Кориолан само сви рамене.
— Какво да кажа? Аз съм неустоим.
— Сигурно — отговори Фест. — Опитах се да потупам окуражително Корал и едва не ми счупи китката.
Целувката го замая. Несъмнено беше прекрачил някаква граница, но не съжаляваше… Беше страхотно. Прибра се вкъщи сам, като вкусваше горчиво-сладката раздяла, приповдигнат от смелостта си. Може би беше нарушил едно-две правила, като ѝ даде пудриерата и я посъветва да я напълни с отрова за плъхове, кой знае? За Игрите на глада нямаше някакъв истински правилник. Добре, беше нарушил правилата. Но си струваше, дори да беше така. Заради нея. Все пак нямаше да каже на никого, дори и на Тайгрис.
Това нямаше непременно да я направи победител. За да отровиш друг трибут, се изискваше ум и късмет. Но Луси Грей беше умна и имаше не по-малко късмет, отколкото и другите. Те трябваше да глътнат отровата, а неговата работа беше да ѝ изпрати храна, която да използва като примамка. Сега чувстваше, че държи нещата по-здраво в ръце, защото имаше да прави и нещо друго, освен да гледа.
След като грандмама си легна, той призна на Тайгрис:
— Мисля, че тя е влюбена в мен.
— Разбира се, че е влюбена. А ти какво изпитваш към нея? — попита тя.
— Не знам — отговори той. — Целунах я за довиждане.
Тайгрис повдигна вежди.
— По бузата?
— Не. По устните.
Той помисли как да го обясни, но всичко, което успя да каже, беше: „Тя е страхотна“. Което беше безспорно в толкова много отношения. Истината беше, че той нямаше много опит, когато ставаше дума за момичета и още по-малко, когато ставаше дума за любов. Да запазват положението на семейство Сноу в тайна винаги беше по-важно от всичко. Братовчедите рядко канеха някого в апартамента, дори когато Тайгрис се беше влюбила до уши през последната си година в Академията. Нежеланието да покани гаджето си вкъщи беше прието като липса на чувства и беше решаващ фактор за раздялата им. Кориолан разглеждаше този инцидент като предупреждение и той да не влиза в прекалено дълбоки отношения с никого. Много от съученичките му проявяваха интерес към него, но той умело ги държеше на разстояние. Извинението с разваления асансьор се оказа полезно, а грандмама страдаше от няколко измислени болести, които изискваха абсолютно спокойствие. Имаше едно нещо миналата година, в уличката зад гарата, но то не беше толкова любовна история, колкото бас, на който се беше хванал с Фест. Поради поската и тъмнината, споменът му беше в най-добрия случай откъслечен. Припомняйки си случая, той така и не разбра как се казва тя, но това му спечели слава на голям сваляч.
Само че Луси Грей беше неговият трибут и ѝ предстоеше да излезе на арената. И дори обстоятелствата да бяха различни, тя пак щеше да си остане момиче от окръзите или поне не от Капитола. Второкласен гражданин. Човек, но полуживотно. Може би умна, но нецивилизована. Част от безформената маса нещастни, варварски създания, които оставаха в периферията на съзнанието му. Разбира се, ако правилото имаше изключение, то беше Луси Грей Беърд. Човек, който не се поддаваше на лесно определение. Рядка птица, също като него. Иначе защо от устните ѝ, притиснати към неговите, коленете му бяха омекнали като памук?