Тази вечер Кориолан заспа, като в съзнанието си повтаряше целувката отново и отново…
Сутринта на Игрите на глада беше светла и ясна. Той се приготви, изяде яйцата, които му изпържи Тайгрис и пое в горещината по дългия път към телевизията на Капитола. Отказа тежкия грим, който си беше сложил Лъки, но позволи леко да го напудрят, за да не изглежда прекалено потен пред камерите. Спокоен и невъзмутим: това бяха качествата, които трябваше да внушава един Сноу. Пудрата имаше приятна миризма, но ѝ липсваше изтънчения аромат на тази на майка му, която беше скрил в чекмеджето с чорапи вкъщи.
— Добро утро, г-н Сноу — стресна го гласът на д-р Гол. Тя, разбира се, беше тук, в телевизионното студио. Къде другаде би могла да бъде при откриването на Игрите на глада?
Не знаеше защо деканът Хайботъм бе намерил за необходимо също да дойде, но той гледаше с мътен поглед Кориолан.
— Чухме, че е имало доста трогателна сцена, когато сте се разделили снощи с трибута си.
Уф. Възможно ли беше да се намерят други двама души, по-неспособни за любов от тези тук? Откъде бяха научили за целувката? Професор Сикъл не изглеждаше клюкарка, така че кой го разпространяваше? Вероятно повечето ментори го бяха видели…
Все едно. Нямаше да клъвне на въдицата на тези двамата.
— Както посочи д-р Гол, имаше много емоции.
— Да, колко жалко, че тя едва ли ще оживее до вечерта — каза д-р Гол.
Как мразеше тези двамата. Злорадството им. Начинът, по който го провокираха. Въпреки това всичко, което можеше да си позволи, беше да повдигне безразлично рамене.
— Е, както се казва, не е свършило, преди да запее сойката-присмехулка. — Остана доволен от объркването по лицата им. Те нямаха възможност да го разпитват, защото Рем Дулитъл дойде да им съобщи, че момчето трибут от Окръг 5 е умряло през нощта поради усложнения от астма или нещо такова — все едно ветеринарната лекарка не беше успяла да го спаси — и те трябваше да се съобразят с тази загуба.
Колкото и да се мъчеше, Кориолан не можеше да си спомни момчето, нито кой от съучениците му беше определен за негов ментор. При подготовката за откриването на Игрите той актуализира списъка на менторите, който му беше дал професор Демиглос. Реши за по-просто да зачерква и двамата от екипа, независимо какво им се е случило. Не искаше да бъде безсърдечен, но нямаше друг начин да е ясно. Сега той извади списъка от чантата си, за да впише най-новата жертва.
10-ти Игри на глада
Ментори
ОКРЪГ 1
ОКРЪГ 2
ОКРЪГ 3
Момче (Сърк) Ио Джаспър
Момиче (Тесли) Урбан Катил
ОКРЪГ 4
Момче (Мизън) Персефона Прайс
Момиче (Корал) Фест Крийд
ОКРЪГ 5
Момиче (Сол) Ифигения Мос
ОКРЪГ 6
ОКРЪГ 7
Момче (Трич) Випсания Сикъл
Момиче (Намина) Плиний Харингтън
ОКРЪГ 8
Момче (Бобин) Джуно Фипс
Момиче (Уови) Хиларий Хевънсбий
ОКРЪГ 9
Момче (Панло) Гай Брийн
Момиче (Шиф) Андрокъл Андерсън
ОКРЪГ 10
Момче (Танър) Домития Уимзиуик
ОКРЪГ 11
Момче (Рипър) Клеменция Давкот
Момиче (Дил) Феликс Рейвинстил
ОКРЪГ 12
Момче (Джесъп) Лизистрата Викърс
Момиче (Луси Грей) Кориолан Сноу
Съперниците на Луси Грей сега бяха намалели до тринайсет. Беше умрял още един, при това момче. За нея това можеше да бъде само добра новина.
Списъкът с менторите се беше посмачкал, затова го сгъна грижливо на четири и реши да го сложи във външния джоб на чантата си, за да му е под ръка. Отвори чантата и намери носна кърпичка. Почуди се за момент, защото винаги държеше своята в джоба си, после си спомни, че това е кърпичката, която Луси Грей му върна, след като избърса очите си в деня, когато ѝ занесе хлебния пудинг. Стана му приятно, че има нещо толкова лично от нея, един вид талисман, и внимателно пъхна списъка до кърпичката.