Едва когато се отправиха към залата и Феликс беше спрян от един снимачен екип, Кориолан усети, че някой го хваща за ръката.
— Знаеш ли, относно онзи твой приятел от Окръг две? Емоционалният? — попита го деканът Хайботъм.
— Сеян Плинт — каза Кориолан. Не че бяха наистина приятели, но това не беше работа на декана Хайботъм.
— Най-добре му намери място близо до вратата. — Деканът извади шишенцето от джоба си, скри се зад близката колона и си взе дозата от капки морфлинг.
Преди да успее да осмисли думите му, се появи ядосаната Лизистрата.
— Честна дума, Кориолане, би могъл малко да ми помогнеш! Джесъп непрекъснато повтаря, че Луси Грей му е съюзник!
— Нямах представа, че ще наблегнеш на това. Не съм искал да ти попреча. Ако имаме друга възможност, ще вмъкна това, че двамата са екип — обеща той.
— Остава си едно голямо ако — каза Лизистрата и ядосано изпухтя.
Сатирия си проправи път сред тълпата и не допринесе за ситуацията, като ликуващо каза:
— Какво умно интервю, скъпи мой. Аз самата почти повярвах, че твоето момиче е родено в Капитола! Сега ела. И ти, Лизистрата! Трябва да си вземете баджовете и комуникационните гривни!
Тя ги поведе през залата, в която, за разлика от предишни години, цареше оживление. Всички му пожелаваха късмет и го поздравяваха за интервюто. Кориолан се радваше на вниманието, но в него имаше и нещо несъмнено смущаващо. В миналото настроението на тези събития беше потиснато, хората избягваха да се гледат в очите и говореха само при необходимост. Сега в залата цареше радостно нетърпение, сякаш ги очакваше някакво любимо забавление.
Един гейммейкър на масата раздаваше принадлежностите на менторите. На всички беше даден яркожълт бадж с думата Ментор, изписана с големи букви на него, който трябваше да носят на врата си, но само онези, които все още имаха трибути в Игрите, получиха комуникационни гривни, което предизвика завист. Голяма част от персоналната технология беше изчезнала през войната и в годините след нея, тъй като производството се беше насочило върху други, по-важни неща. Днес дори простите устройства бяха рядкост. Гривните се носеха на китката и имаха малък екран, на който в червено примигваше списък на даровете от спонсорите. Менторите трябваше само да прегледат списъка с храни, да изберат нещо от менюто, да кликнат два пъти и някой гейммейкър веднага се заемаше да я достави с дрон. Някои трибути не бяха получили никакви дарове. Въпреки че не участваше в интервютата, Рипър беше събрал няколко спонсори в зоологическата градина, но Клеменция не се беше появила и гривната ѝ стоеше непотърсена на масата, привличайки завистливите погледи на Ливия.
Кориолан дръпна Лизистрата настрана и ѝ показа екрана на китката си.
— Виж, разполагам с малко състояние. Ако са заедно, ще пращам храна и на двамата.
— Благодаря ти. И аз ще направя същото. Не исках да избухвам по този начин. Не си ти виновен. Трябваше да ти го кажа предварително. — Тя понижи глас. — Работата е там, че… Снощи не можах да заспя, като си мислех как ще издържа това нещо. Знам, че се прави, за да накажем окръзите, но вече не ги ли наказахме достатъчно? Още колко трябва да продължаваме войната?
— Според мен д-р Гол е убедена, че е завинаги. Както и каза в клас.
— Не е само тя. Погледни всички. — Тя посочи веселата атмосфера в залата. — Отвратително е.
Кориолан се помъчи да я успокои.
— Братовчедката ми ми каза да не забравям, че това не сме го направили ние. А и ние сме все още деца.
— Кой знае защо, това не ме успокоява. Да ни използват по този начин — каза тъжно Лизистрата. — Особено когато трима от нас са мъртви.
Да ни използват? Кориолан не си беше помислил, че да си ментор е нещо друго, освен чест. Начин да служиш на Капитола и може би да спечелиш малко слава. Но тя беше права. Ако каузата не беше благородна, как би могло да е чест да участваш в нея? Почувства се объркан, после манипулиран и накрая беззащитен. Сякаш беше повече трибут, отколкото ментор.