— Кажи ми, че ще свърши бързо — помоли Лизистрата.
— Ще свърши бързо — успокои я Кориолан. — Искаш ли да седнем един до друг? Можем да координираме даровете си.
— Моля те — каза тя.
По това време цялото училище вече се беше събрало. Двамата тръгнаха към сектора с двайсет и четирите стола за менторите, който се намираше на същото място, където беше и за Жътвата. Присъствието на всички, които не бяха болни, беше задължително, независимо дали имаха участващ трибут или не.
— Нека да не сме най-отпред — каза Лизистрата. — Не искам да ми пъхнат камерата в лицето, когато го убият.
Тя беше права, разбира се. Камерата щеше да покаже ментора и ако Луси Грей умреше, особено ако Луси Грей умреше, му беше гарантиран хубав, дълъг кадър в едър план.
Кориолан се съгласи и се отправи към задния ред. След като се настаниха, той насочи вниманието си към гигантския екран. Лъки Фликърман беше влязъл в ролята на екскурзовод из окръзите, като даваше информация за местната промишленост, изпъстрена с факти за времето и от време на време някой фокус. Игрите на глада бяха голяма възможност за Лъки и той не се посвени да придружи описанието си на Окръг 5 с някаква джаджа, от която косата му се изправи.
— Наелектризиращо е! — каза той, като се преструваше, че едва си поема дъх.
— Ти си един идиот — промърмори Лизистрата и после нещо привлече вниманието ѝ. — Този грип сигурно е бил ужасен.
Кориолан проследи погледа ѝ към масата, откъдето Клеменция току-що взе комуникационната си гривна. Тя се оглеждаше за някого из залата… О, беше за него! В секундата, когато погледите им се срещнаха, тя тръгна право към задния ред и не изглеждаше никак щастлива. Всъщност изглеждаше ужасно. Яркожълтите ѝ очи сега бяха помътнели, а бялата блуза с дълги ръкави и висока яка скриваше мястото, където имаше люспи, но дори с това прикритие, излъчваше болнавост. Тя разсеяно почеса сухите петна по лицето си, а езикът ѝ, макар и да не се показваше от устата, като че ли непрекъснато търсеше нещо по вътрешната страна на бузата. Тя стигна до мястото точно пред него и застана там, като го гледаше и от време на време пускаше парченца суха кожа във въздуха.
— Благодаря, че дойде да ме видиш, Корио — каза Клеменция.
— Исках, Клеми, но бях много съсипан… — започна да обяснява той.
Тя го прекъсна.
— Благодаря ти, че се обади на родителите ми. Благодаря ти, че им каза къде съм.
Лизистрата изглеждаше озадачена.
— Знаехме къде си, Клем. Казаха, че не можем да дойдем на свиждане, защото си заразна. Веднъж опитах да се обадя, но казаха, че спиш.
Кориолан се хвана за това.
— И аз опитах, Клеми. Няколко пъти. Винаги ме отрязваха. А що се отнася до родителите ти, лекарите казаха, че те са тръгнали към болницата. — Нищо от това не беше вярно, но какво би могъл да каже? Очевидно беше изпаднала в това състояние от отровата, иначе не би обсъждала целия инцидент на толкова публично място. — Ако съм сбъркал, извинявай. Както ти казах, аз самият се възстановявах.
— Така ли? — каза тя. — Изглеждаше в страхотна форма на интервюто. Ти и твоят трибут.
— Спокойно, Клем. Не си ти виновна, че си се разболяла — каза Фест, който пристигна навреме, за да чуе достатъчно от разговора.
— О, затваряй си устата, Фест. Нямаш представа какво говориш! — прекъсна го Клеменция и тръгна ядосана да седне на предните редове.
Фест се разположи до Лизистрата.
— Какъв ѝ е проблемът? Освен че изглежда сякаш си сменя кожата.
— О, кой знае? Всички сме разстроени — каза Лизистрата.
— Все пак, не е в стила ѝ. Чудя се какво… — започна Фест.
— Сеяне! — извика Кориолан, доволен от прекъсването. — Ела тук! — До него имаше свободно място и той имаше нужда да смени темата.
— Благодаря — каза Сеян и седна на мястото от края на реда. Не изглеждаше добре, беше изтощен и кожата му лъщеше сякаш имаше треска.
Лизистрата се пресегна през Кориолан и стисна ръката му.
— Колкото по-бързо започне, толкова по-бързо ще свърши.
— До догодина — напомни ѝ той. Но потупа благодарно ръката ѝ.
Още не им бяха казали да заемат местата си, когато гербът на Капитола се появи на всички екрани и всички станаха на крака за химна. Гласът на Кориолан се извисяваше над гласовете на другите ментори, които едва-едва мънкаха. Възмутително! Не можеха ли малко да се постараят?
Когато Лъки Фликърман се появи на екрана и разпери ръце в приветствен жест, Кориолан видя боята от фокуса с бонбона на дланта му.
— Дами и господа — каза той, — нека започнат Десетите Игри на глада!