— За завръщането си там, откъдето е дошъл — каза г-жа Плинт. — Така правим в нашия край. Когато някой умре.
Кориолан без да иска се почувства засрамен заради нея. Ако на някой му трябваше доказателство за назадничавостта на окръзите, ето го. Първобитни хора с първобитни обичаи. Колко хляб бяха прахосали за тези глупости? О, не, той умира от глад! Някой да донесе хляб! Обзе го страх, че неговото предполагаемо приятелство със Сеян ще му създаде неприятности. Сякаш по сигнал, телефонът звънна.
— Целият град ли е буден? — почуди се грандмама.
— Извинете ме. — Кориолан отиде до телефона във фоайето. — Ало? — каза той в слушалката, като се надяваше, че са сгрешили номера.
— Г-н Сноу, обажда се д-р Гол. — Кориолан усети как стомахът му се свива. — Близо ли сте до телевизор?
— Всъщност току-що се връщам вкъщи — отговори той, мъчейки се да спечели време. — О, да, ето. Семейството ми гледа телевизия.
— Какво става с вашия приятел? — попита тя.
Кориолан се обърна на другата страна и понижи глас.
— Той всъщност… не ми е такъв.
— Глупости. Двамата сте неразделни — каза тя. — „Помогни ми да раздам сандвичите, Кориолане!“ „До мен има свободно място, Сеяне!“ Когато попитах Каска с кои от съучениците си е близък, той се сети само за твоето име.
Любезността му към Сеян очевидно беше зле разбрана. Те не бяха нищо повече от познати.
— Д-р Гол, ако ми позволите да обясня…
— Нямам време за обяснения. Точно сега това досадно момче Плинт е излязло на арената с глутница вълци. Ако го видят, ще го убият на място. — Тя се обърна, за да каже нещо на някой друг. — Не, не прекъсвайте изведнъж, така само ще привлечете внимание. Само затъмнете картината колкото можете. Нека изглежда естествено. Бавно затъмнение, сякаш луната се е скрила зад облак. — После тя продължи без прекъсване. — Ти си умно момче. Какво ще си каже публиката след такова нещо? Вредите ще са значителни. Трябва веднага да поправим ситуацията.
— Бихте могли да изпратите миротворци — каза Кориолан.
— И да хукне като заек? — подигравателно попита тя. — Представи си за момент как миротворците се мъчат да го догонят в тъмното. Не, трябва да го подмамим навън, колкото е възможно по-незабелязано, така че ни трябват хора, на които държи. Той не може да понася баща си, няма братя и сестри, няма други приятели. Оставате вие двамата с майка му. Сега се мъчим да я намерим.
Кориолан усети как сърцето му се сви.
— Тя е тук — призна той. Дотук с оправданията му „ние сме само познати“.
— Е, готово. Искам ви двамата тук на арената след двайсет минути. Ако закъснеете повече, аз лично ще ти наложа мъмрене, не Хайботъм, и може да се сбогуваш с всякакви шансове да получиш награда. — След тези думи тя затвори.
Кориолан видя как картината на телевизора потъмня. Сега почти не можеше да различи фигурата на Сеян.
— Г-жо Плинт, обади се Главният гейммейкър. Иска да се срещнете с нея на арената, за да приберете Сеян и аз ще ви придружа. — Той не би могъл да признае нищо повече, без да причини сърдечен удар на грандмама.
— Неприятности ли ще има? — попита тя с разширени очи. — С Капитола?
На Кориолан му се видя чудно, че в този момент тя се страхува повече от Капитола, отколкото от арената, пълна с въоръжени трибути, но може би имаше основание след станалото с Марк.
— О, не. Просто се тревожат да не му се случи нещо. Няма да се бавя, но не ме чакайте — каза той на Тайгрис и грандмама.
Кориолан изведе г-жа Плинт навън, като едва се сдържаше да не я понесе на ръце, слязоха с асансьора и излязоха през фоайето. Колата ѝ се приближи безшумно и шофьорът, най-вероятно авокс, само кимна, като му каза да ги закара на арената.
— Доста бързаме — каза му Кориолан и колата веднага ускори, летейки по празните улици. Ако беше възможно да вземат разстоянието за двайсет минути, щяха да успеят.
Г-жа Плинт стискаше чантата си и гледаше през стъклото безлюдния град.
— Когато за пръв път видях Капитола, пак беше през нощта, като сега.
— О, така ли? — каза Кориолан само от любезност. Кой се интересуваше от това? Цялото му бъдеще беше заложено на карта поради нейния безотговорен син. А и човек би си задал въпроса що за възпитание е получило момче, което си мислеше, че като се промъкне на арената, може да промени нещо.
— Сеян седеше точно на твоето място и ми каза: „Всичко ще е наред, мами. Ще е добре.“ Мъчеше се да ме успокои. Когато и двамата знаехме, че е катастрофа — каза г-жа Плинт. — Но той беше толкова смел. Толкова добър. Мислеше единствено за своята мами.
— Хм. Сигурно е било голяма промяна. — Какво им ставаше на тези хора? Непрекъснато да превръщат привилегиите в трагедия? Трябваше само да хвърлиш бегъл поглед на интериора на колата, на обработената кожа, тапицираните седалки, на барчето с кристални бутилки с течности с цвят на скъпоценни камъни, за да разбереш, че са сред най-преуспелите хора в Панем.