— Отлично — каза Кориолан, но никак не беше убеден. Той събра сили, пъхна жетона в слота и натисна металните рамене на вратата.
— Приятно прекарване! — пожела му вратата, като в нощната тишина прозвуча десет пъти по-силно. Един от миротворците се захили.
Кориолан се насочи към стената отдясно и вървеше колкото може по-бързо и по-тихо. Червените аварийни лампи, единственото му осветление, хвърляха мека кървава светлина в тунела. Той стисна устни и овладя дишането си през носа. Надясно, наляво, надясно, наляво. Нищо и никой не помръдваше. Може би, както беше предположил Лъки, всички трибути вече си бяха легнали?
Спря за момент при барикадата. Точно както каза миротворецът, тя беше декор. Рехава бодлива тел, увита около рамки, паянтови дървени конструкции и бетонни блокове, подредени така, че да скриват гледката, а не да затворят трибутите. Вероятно времето не беше стигнало за истинска барикада или може би бяха решили, че е ненужна поради преградите и миротворците. В случая трябваше само да си проправи път отстрани и да се озове в края на игрището. Той се поколеба зад последния ред бодлива тел и огледа сцената.
Луната се беше издигнала високо в небето и на бледата, сребриста светлина различи фигурата на Сеян, с гръб към него, все още коленичил до трупа на Марк. Ламина не помръдваше. Като се изключат двамата, наоколо изглеждаше безлюдно. Но дали беше така? Разрушенията от бомбите предлагаха много скривалища. Другите трибути можеха да се крият на няколко метра и той нямаше да разбере. На мразовития въздух пропитата му с пот риза лепнеше по кожата му и той съжали, че не си е взел куртката. Помисли си за Луси Грей и роклята ѝ с къси ръкави. Дали се беше сгушила в Джесъп, за да се топли? Картината не му хареса, затова я изтласка от съзнанието си. Не можеше да мисли сега за нея, а само за непосредствената опасност и за Сеян и как да го преведе от другата страна на турникета.
Кориолан пое дълбоко дъх и тръгна напред. Вървеше с тихи, леки стъпки, подражавайки на цирковите тигри, които беше гледал тук като малък. Безстрашни, силни и безшумни. Знаеше, че не бива да стресне Сеян, но трябваше да стигне достатъчно близо до него, за да разговарят.
Когато беше на три метра от него, спря и каза с приглушен глас:
— Сеяне? Аз съм.
Сеян замръзна, после раменете му започнаха да треперят. Отначало Кориолан си помисли, че плаче, но беше точно обратното.
— Ти няма ли да престанеш да ме спасяваш?
Кориолан се присъедини към едва доловимия смях.
— Няма.
— Изпратиха те да ме изкараш навън? Каква лудост. — Смехът на Сеян секна и той стана на крака. — Виждал ли си някога труп?
— Много. През войната. — Той го прие като покана да се присъедини към Сеян и се приближи. Така. Сега можеше да сграбчи ръката му, но после какво? Едва ли можеше да го извлече от арената. Вместо това пъхна ръце в джобовете си.
— Аз не съм виждал много. Не толкова отблизо. Сигурно на погребения. И онази вечер в зоологическата градина, само че момичетата не бяха умрели толкова отдавна, че да се вкочанят — каза Сеян. — Не знам дали предпочитам да ме кремират или да ме погребат. Не че наистина има някакво значение.
— Е, не се налага да решаваш сега. — Кориолан огледа игрището. Дали там зад срутената стена не се криеше някой?
— О, няма да зависи от мен — каза Сеян. — Не знам защо трибутите толкова се бавят да ме намерят. Тук съм вече от доста време. — Той за пръв път погледна Кориолан и се намръщи загрижено. — Ти трябва да се махнеш.
— Бих искал — каза предпазливо Кориолан. — Наистина бих искал. Само че не мога заради майка ти. Тя чака отвън. Много е разстроена. Обещах ѝ да те заведа при нея.
По лицето на Сеян се изписа неописуема тъга.
— Горката мами. Горката стара мами. Тя не искаше тези неща. Нито пари, нито да се местим, нито скъпи дрехи и шофьор. Искаше само да си остане в Окръг две. Но баща ми… Басирам се, че той не е тук, нали? Не, той ще се държи на разстояние, докато всичко свърши. После нека започне купуването!
— Купуването на какво? — На арената излезе лек вятър и разроши косата на Кориолан. Мина твърде много време и Сеян не полагаше усилие да говори тихо.
— Да купува всичко! Той купи идването ни тук, купи образованието ми, купи менторството и ще откачи, защото не може да купи и мен — каза Сеян. — Той ще те купи, ако му позволиш. Или най-малкото ще те компенсира за това, че си се опитал да ми помогнеш.
Да ме купи, помисли си Кориолан, като се сети за таксата за следващата година. Но каза само:
— Ти си ми приятел. Не трябва да ми плаща, за да ти помогна.
Сеян сложи ръка на рамото му.