Той усети как кръвта нахлува в главата му и се помъчи да запази спокойствие. Повечето от другите ученици бяха станали и си приказваха. Трябваше да отиде при тях, да се престори, че това няма значение, но като че ли беше загубил способността да помръдне. С усилие успя да обърне глава надясно, където до него седеше Сеян. Кориолан отвори уста да го поздрави, но спря, като видя изражението му, което показваше зле прикрито страдание.
— Какво има? — попита той. — Не си ли доволен? Окръг 2, момчето — то е най-доброто от цялото котило.
— Забравяш нещо. И аз съм част от това котило — каза дрезгаво Сеян.
Кориолан се замисли за момент. Значи десетте години в Капитола и привилегированият живот, който той предоставяше, не се бяха отразили на Сеян. Той все още разглеждаше себе си като гражданин на своя окръг. Глупава сантименталност.
Сеян притеснено намръщи чело.
— Сигурен съм, че баща ми го е поискал. Той винаги се мъчи да ме промени.
Няма съмнение, помисли си Кориолан. Дълбоките джобове и влиянието на стария Страбон Плинт предизвикваха респект, независимо от потеклото му. И макар че менторите би трябвало да се избират заради качествата им, беше ясно, че някой тук е дърпал конците.
Публиката пак насяда по местата си. Завесата зад катедрата се разтвори и разкри екран от пода до тавана. Жътвата се излъчваше на живо от всеки окръг, като тръгваше от източното крайбрежие, отиваше на запад и се предаваше в цялата страна. Това означаваше, че денят ще започне с Окръг 12. Всички станаха, когато гербът на Панем изпълни екрана, придружен от химна на Капитола.
Някои ученици се мъчеха да си припомнят думите, но Кориолан, който беше слушал баба си да го пее фалшиво години наред, изпя трите стиха на висок глас и си спечели няколко одобрителни кимвания. Беше патетично, но той имаше нужда от всяка капчица одобрение, която можеше да получи.
Гербът избледня и се появи президентът Рейвинстил. Беше с прошарена коса и носеше военната си униформа отпреди войната, за да напомни, че той е контролирал окръзите много преди Тъмните дни на бунта. Той прочете кратък пасаж от Договора на измяната, според който Игрите на глада се налагаха като военна репарация и животът на младежите от окръзите се отнемаше като компенсация за загиналите млади хора от Капитола. Това беше цената, която бунтовниците плащаха за измяната си.
Гейммейкърите прехвърлиха камерите към мрачния площад на Окръг 12, където пред Сградата на справедливостта беше издигната временна сцена, сега оградена от миротворци. Кметът Лип, набит мъж с лунички в безнадеждно старомоден костюм, стоеше между две конопени торби. Той пъхна дълбоко ръка в лявата, извади листче хартия и почти не го погледна.
— Момичето трибут от Окръг дванайсет е Луси Грей Беърд — каза той в микрофона. Камерата премина през тълпата от сиви, гладни лица в сиви, безформени дрехи, търсейки трибута. Тя показа в едър план мястото, където имаше раздвижване — момичетата се отдръпваха по-далече от нещастната избраница.
При вида ѝ сред публиката премина изненадан шепот.
Луси Грей Беърд се изправи в рокля, състояща се от волани с всички цветове на дъгата, която сигурно някога е била красива, но сега беше парцалива. Тъмната ѝ къдрава коса беше прибрана назад и в нея бяха вплетени поувехнали горски цветя. Живописното ѝ облекло хващаше окото — приличаше на парцалива пеперуда сред рояк от молци. Тя не тръгна право към сцената, а започна да си проправя път сред момичетата от дясната ѝ страна.
Всичко се случи бързо. Тя пъхна ръка сред диплите на роклята си, извади от джоба си нещо яркозелено и гърчещо се, пусна го в пазвата на едно самодоволно хилещо се червенокосо момиче, прошумоля с роклята си покрай него и продължи напред. Камерата остана върху жертвата, самодоволната усмивка отстъпи място на ужас, момичето падна на земята като пищеше и късаше дрехите си, а кметът крещеше нещо. А на фон нападателката все така грациозно си проправяше път към сцената, без да погледне нито веднъж назад.