Медичката даде на Кориолан тампон, който да притисне към раната на ръката и се зае с по-спешния проблем с прасеца на Сеян, от който все още течеше доста кръв. Кориолан се ужасяваше от това да се върне в болницата при онзи ненадежден д-р Уейн, докато видя през малкото прозорче, че пристигат в Цитаделата, което му се стори два пъти по-страшно. Сложиха ги на колички и бързо ги откараха дълбоко надолу в лабораторията, където змиите бяха нападнали Клеменция, докато Кориолан се чудеше какви ли модификации му бяха подготвили.
Изглежда в лабораторията нещастните случаи бяха чести, защото имаше малко медицинско отделение. Липсваше скъпата апаратура, използвана за възкресяването на Клеменция, но изглеждаше достатъчно, за да закърпят момчетата. Двете болнични легла бяха разделени с бяла завеса, но Кориолан чуваше как Сеян дава едносрични отговори на въпросите на лекарите. Той самият не говори много повече, докато зашиваха раната на ръката му и почистваха ожуленото му лице. Главата го болеше, но не посмя да им каже, че се опасява да не би пак да е получил сътресение, защото се страхуваше, че ще го оставят в болницата неопределено дълго. Искаше единствено да се махне от тези хора. Въпреки протестите му те му сложиха система, за да го рехидрират и да влеят някакъв коктейл от лекарства и той лежеше неподвижно на леглото, като със силата на волята се удържаше да не хукне. Макар да беше направил каквото поиска д-р Гол, макар да беше успял, той се чувстваше по-уязвим от всякога. А ето че лежеше тук, ранен и хванат в капан, скрит в нейното леговище.
Болката в ръката му отслабна, но не го обгърна познатата кадифена завеса на морфлинга. Сигурно му бяха дали някакво алтернативно лекарство, защото, ако не друго, съзнанието му беше по-ясно от всякога и забелязваше всичко — тъканта на чаршафа, как лепенката подръпва ожулената му кожа, горчивият вкус, останал в устата му от металната чаша с вода. Чу звука от ботушите на миротворците и как се отдалечават с накуцващия Сеян. От другия край на лабораторията долетяха писъци, оповестявайки, че е дошло време за хранене на някакво същество и се разнесе слаба миризма на риба. След това за дълго време настъпи относителна тишина. Помисли си дали да не се опита да се измъкне, но в сърцето си знаеше, че от него се иска да чака. Да чака тихия звук от чехли, които неизбежно се доближиха до леглото му. Когато д-р Гол отметна завесата, в полумрака на нощната лаборатория Кориолан остана със странното впечатление, че тя е застанала на ръба на скала и ако я побутнеше съвсем малко, щеше да полети назад в някаква дълбока пропаст и никой повече нямаше да я види. Де да беше така, помисли си той. Де да беше така. Вместо това тя се приближи и сложи два пръста на китката му, за да провери пулса му. Той потръпна от докосването на студените, сякаш хартиени пръсти.
— Знаеш ли, започнах кариерата си като лекар — каза тя. — Акушер-гинеколог.
Колко ужасно, помисли си Кориолан. Точно ти да бъдеш първият човек, който бебето вижда на този свят.
— Не беше работа за мен — каза д-р Гол. — Родителите винаги искат гаранции, които не можеш да им дадеш. За бъдещето, което очаква децата им. Откъде бих могла да знам пред какво ще се изправят? Като теб тази вечер. Кой би си представил, че скъпото момченце на Крас Сноу ще се бие за живота си на арената на Капитола? Не и той.
Кориолан не знаеше какво да отговори. Той почти не си спомняше баща си, и още по-малко би гадал какво е щял да си представя.
— Как беше там? На арената? — попита д-р Гол.
— Ужасяващо — каза лаконично Кориолан.
— Така е замислено да бъде. — Тя провери зениците му, като светна с фенерче във всяко око. — Ами трибутите?
От светлината го заболя глава.
— Какво за трибутите?
Д-р Гол премина към шевовете на ръката му.
— Какво си помисли за тях сега, като са без вериги? Сега, след като се опитаха да те убият? Защото нямат полза от твоята смърт. Ти не си сред състезателите.
Беше вярно. Те бяха достатъчно близо, за да го разпознаят. Но преследваха двамата със Сеян — Сеян, който се отнасяше толкова добре с трибутите, хранеше ги, защитаваше ги, отдаваше им последни почести! — въпреки че биха могли да се възползват от възможността да се избият взаимно.
— Мисля, че подценявах колко много ни мразят — каза Кориолан.