— А като разбра това, каква беше реакцията ти? — попита тя.
Мислено той се върна към Бобин, към бягството, към тяхната жажда за кръв дори след като беше от другата страна на бариерата.
— Исках да умрат. Исках да умрат до един.
Д-р Гол кимна.
— Е, тази мисия е изпълнена, що се отнася до малкия от Осми. Ти го направи на пихтия. Наложи се да измислим някаква история за този смешник Фликърман, която да разкаже на сутринта. Но каква прекрасна възможност беше това за теб. Преобразяваща.
— Така ли? — Кориолан си припомни отвратителните звуци, докато удряше Бобин с дъската. И какво беше направил? Беше убил момчето? Не, не беше така. Беше несъмнен случай на самозащита. Но какво беше тогава? Със сигурност го беше убил. Никога нямаше да изтрие това. Нямаше да си възвърне невинността. Беше отнел човешки живот.
— Не беше ли така? Повече, отколкото се надявах. Ти ми трябваше, за да измъкнеш Сеян от арената, разбира се, но исках да вкусиш и това — каза тя.
— Дори да бях загинал? — попита Кориолан.
— Без заплахата от смъртта нямаше да е толкова добър урок — каза д-р Гол. — Какво се случи на арената? Там човешката същност е оголена. Трибутите. А и ти. Колко бързо изчезва цивилизацията. Всичките ти изискани маниери, образование, семейна среда, всичко, с което се гордееш, си отива за секунда и показва само това, което си в действителност. Момче с тояга, което пребива друго момче до смърт. Това е човечеството в естественото му състояние.
Идеята, изложена по този начин, го шокира, но той се помъчи да се засмее.
— Наистина ли сме толкова лоши?
— Бих казала да, абсолютно. Но е въпрос на лично мнение. — Д-р Гол извади ролка бинт от джоба на лабораторната си престилка. — Ти как мислиш?
— Мисля, че не бих пребил никого до смърт, ако вие не ме бяхте хвърлили на арената! — отговори той.
— Може да обвиняваш обстоятелствата, средата, но изборът беше само твой, не на някой друг. Да разбереш всичко това наведнъж е много, но от основно значение е да си отговориш на един въпрос. Кои са човешките същества? Защото това кои сме, определя какво управление ни е нужно. По-късно, надявам се, ще можеш да помислиш и да бъдеш честен пред себе си за това, което научи тази нощ. — Д-р Гол започна да бинтова раната му. — А да платиш с няколко шева на ръката е много евтино.
При тези думи на Кориолан му се повдигна, но още повече се вбеси от факта, че го е принудила да убива заради нейния урок. Нещо толкова важно би трябвало да е негово решение, не нейно. Само негово и на никой друг.
— Е, щом аз съм кръвожадно животно, то коя сте вие? Вие сте учителката, която изпраща ученика си да пребие друго момче до смърт!
— О, да. Паднала ми се е тази роля. — Тя умело завърши превръзката. — Знаеш ли, двамата с декана Хайботъм прочетохме есето ти от начало до край. Какво ти харесва във войната. Доста пълнеж. Всъщност бръщолевене. До онова място в края на есето. За контрола. За следващото ти домашно искам да развиеш тази тема. Стойността на контрола. За това какво се случва, когато го няма. Не бързай. Но това може да се окаже добро допълнение към молбата ти за наградата.
Кориолан знаеше какво се случва без контрол. Видя го наскоро, в зоологическата градина, когато Арахна загина, на арената, когато избухнаха бомбите и още веднъж тази нощ.
— Настъпва хаос. Какво друго има да се каже?
— О, много неща според мен. Започни от там. От хаоса. Няма контрол, няма закони, няма правителство. Все едно си на арената. Накъде ще тръгнем от там? Какъв вид споразумение е нужен, ако искаме да живеем в мир? Какъв вид обществен договор се изисква за оцеляването ни? — Тя откачи системата от ръката му. — Ще трябва да дойдеш пак, за да проверим конците. Дотогава на твое място бих си мълчала за събитията от тази нощ. Най-добре се прибери вкъщи и поспи няколко часа. Колкото и да е чудно, твоят трибут все още има нужда от теб.
След като тя си тръгна, Кориолан бавно облече разрязаната си, изпокъсана, окървавена риза и закопча копчетата. Полута се, докато намери асансьора за нивото на улицата и апатичните гардове му махнаха с ръка да излезе. Тролеите спираха в полунощ, а часовникът на Капитола показваше два часа, затова той се запъти с мръсните си обувки към къщи.
Луксозната кола на Плинт спря до него, прозорецът се спусна и той видя шофьора авокс, който излезе и му отвори задната врата. Кориолан си помисли, че той вече е откарал Сеян вкъщи и „мами“ го е изпратила за него. Тъй като в колата нямаше нито един Плинт, той се качи. Едно последно возене и после не искаше никога да има нищо общо с това семейство. Шофьорът му отвори вратата пред апартамента и му връчи голяма хартиена торба. Преди да успее да възрази, колата потегли.