— Защо се смееш? — обидил се Шунтоку. — Аз съм син на един богат и много известен човек, на Нобуйоши от Кавачи. Но проклятието на злата ми мащеха ме направи такъв, какъвто съм.
Тогава Отохиме, дъщерята на Хагияма, като чула гласовете, излязла и попитала прислужницата:
— Защо се смееш?
А прислужницата отвърнала:
— О, господарке, дойде някакъв слепец от Кавачи, около шестнадесетгодишен момък, залепи се на портата и завика силно: „Дайте милостиня! Дайте милостиня!“ Опитах се да му дам на поднос малко чистен ориз, но когато го приближих към дясната му ръка, той си протегна лявата, а когато му поднесох храната към лявата, той пък се пресегна с дясната. Затова не се сдържах и се засмях.
Като чул обясненията на прислужницата, слепецът се ядосал и казал:
— Нямате право да обиждате непознат. Аз съм син на богат и прочут човек от Кавачи и се казвам Шунтоку-мару.
Тогава Отохиме, дъщерята на този дом, изведнъж си спомнила за Шунтоку, също много се ядосала и извикала гневно на прислужницата:
— Не се присмивай тъй грубо, защото така, както днес се смееш някому, утре може на теб да се смеят!
Отохиме била тъй смаяна, че леко се разтреперала, и щом се върнала в стаята си, мигом паднала в несвяст.
Тогава в къщата настанала суматоха и побързали да извикат лекар. Но девойката, която не можела да поеме никакво лекарство, изпадала във все по-голямо безсилие.
После изпратили да повикат най-добрите лекари и след като се посъветвали помежду си, те решили, че причината за болестта на Отохиме може да е само някаква внезапна мъка.
Тогава майката коленичила до постелята на болната си дъщеря и рекла:
— Кажи ми, дъще, без да криеш нищо от мен, имаш ли някаква тайна мъка? Нещо, което да желаеш много силно? Каквото и да е то, аз ще се помъча да ти го намеря.
Отохиме отвърнала:
— Много ме е срам, но ще ти кажа какво искам. Слепецът, който дойде тук онзи ден, е синът на един богат и много известен човек от Кавачи на име Нобуйоши. По време на празника Тенджин10 срещнах този младеж на път към храма Китано. После двамата си разменихме любовни писма и се врекохме един на друг. Ето защо много искам да ми позволите да тръгна из страната и да го намеря, където и да е той.
Майката отвърнала нежно:
— Това наистина ще е добре. Ако искаш каго, ще получиш; ако искаш кон, ще го имаш. Можеш да си избереш за придружител и когото искаш от слугите. Ще ти дам и толкова пари, колкото пожелаеш.
А Отохиме казала:
— Не искам нито кон, нито каго, нито слуга да ме придружава. Трябват ми само дрехи на поклонник — гетри в роба, и просешка торбичка.
Защото Отохиме смятала за свой дълг да тръгне на път съвсем сама като Шунтоку.
Така тя напуснала бащиния си дом и се сбогувала с родителите си, с очи, пълни със сълзи, защото нямала сили да изрече: „Сбогом.“
Тя преминала през много планини и долини, като чувала само зова на дивите елени и грохота на планинските порои.
Понякога губела пътя, понякога се катерела по стръмни и трудни пътеки, а сърцето й все тънело в тъга.
Най-накрая съзряла пред себе си — далеч, много далеч — бора, наречен „кавама-мацу“, и двете скали Ота11, и щом ги съгледала, помислила си с любов и вяра за Шунтоку.
Забързала натам и скоро срещнала пет-шест души, които отивали на поклонение в Кумано, и ги попитала:
— Не видяхте ли по пътя си един сляп младеж на около шестнадесет години?
А те отвърнали:
— Не, не още. Но ако го срещнем някъде, ще му предадем каквото пожелаете.
Отговорът им разочаровал дълбоко Отохиме и тя започнала да си мисли, че всичките й усилия да намери своя любим са може би напразни. Това много я натъжило.
Накрая така се отчаяла, че решила да се откаже да го търси в този свят и да се удави в езерото Савара, за да има възможност да го срещне в някой бъдещ живот.
И забързала към езерото. Щом стигнала до него, Отохиме свалила поклонническите си дрехи, закачила връхната си роба на един бор, хвърлила просешката торбичка настрани, разпуснала косата си и я вчесала на прическа шимада12.
После напълнила ръкавите си с камъни и тъкмо да се хвърли в езерото, пред нея неочаквано се появил много стар човек — на не по-малко от осемдесет години, — целият в бяло и със свещена дъсчица в ръка.
И старецът рекъл:
— Не бързай да умираш, Отохиме! Този, когото търсиш, е в храма Кийомидзу. Иди там и ще го намериш.
Това наистина била най-добрата вест, за която можела да мечтае, и Отохиме изведнъж се почувствала безкрайно щастлива. Защото знаела, че е спасена с височайшето благоволение на своя бог-хранител и че старецът е самият този бог.
10
Правник в чест на годишнината от смъртта на Сугавара Мичидзане. Честват го всяка година на 25 юли. — Б.р.