Строителството на внушителната катедрала бе започнало Още през девети век. Едва била завършена основата, когато строителната работа спряла заради нашествието на маврите. Нашествениците построили точно до нея здравата си крепост. Когато маврите били прогонени от Испания, а крепостта била разрушена, за да се освободи място за кралския дворец, имало планове да продължи работата и по катедралата. Влиятелният и завистлив архиепископ на Толедо обаче не искал да има по-внушителна църква от неговата. Хората, които давали пари за довършването на една църква, която се намирала върху омърсена от маврите площ, можели да очакват не само отлъчване от църквата, но и смърт. Минали почти цели седемстотин години преди довършването на църквата да продължи. Дори тогава обаче парите и всякакви други средства били съвсем недостатъчни. Поради тази причина, когато се довършвала някоя част, минавали години преди строителството да продължи. В резултат се получило хаотично разнообразие от стилове. Най-накрая, през 1870 година, заприличалата на колажно произведение църква била разрушена и се начертали плановете за една нова неоготическа църква. Строителните работи започнали през 1883 година, макар че на горе-долу редовни интервали средствата се изчерпвали и през 1940 година работата била зарязана напълно. Едва през 1990 година довършителната работа бе започнала съвсем сериозно. Въпреки това милиардите песети, необходими за довършването, отново се бяха оказали недостатъчни. По ирония на съдбата последната боя на фризовете в главния антаблеман бе нанесена само преди три седмици.
Автобусът зави от Кале Майор по Кале де Байен. Пред двете еднакви кули на църквата се бяха струпали хиляди хора. Зад тях се виждаха цели групи репортери и телевизионни камери. Журналистите от печата бяха дошли пеша, а телевизионните екипи се бяха разположили върху покривите на паркираните микробуси. Въпреки че огромната тълпа се охраняваше от подредена в сгъстен ред градска полиция, пристигането на автобуса и появата на свещениците като че ли взриви напрежението. Хората започнаха да крещят за помощ и подслон. Топлината в препълнения автобус сякаш увеличаваше силата на виковете им и ги довеждаше до всяко ухо, също като църковна камбана в тихо утро. Това не бяха политически бежанци, а възрастни хора, майки с деца на ръце, малки ученичета. Умираха от страх, а броят им — също както и силата на чувствата им — като че ли се увеличаваше с приближаването на автобуса към църквата. Свещениците се заспоглеждаха мълчаливо. Бяха очаквали да видят нужда, но не и подобно отчаяние.
Хванати за ръце, полицаите правеха път на автобуса през тълпата. От църквата излезе отец Франциско с мегафон, подкани тълпата към търпение и махна с ръка на свещениците да влизат. Те тръгнаха бавно, притиснати от нетърпеливата тълпа в една-единствена тясна редица. Това напомни на отец Норберто за гладните тълпи, на които беше помагал преди време в Руанда, както и за бездомните, които се беше опитвал да утешава в Никарагуа. Изненадваща беше силата, с която можеха да се сдобият иначе слабите, когато са струпани на големи маси.
Когато всички свещеници влязоха в църквата, вратите се затвориха. След пътуването със самолета, шума от спирачките и крясъците на тълпата плътната тишина беше направо добре дошла.
„Обаче тя не е никак реална“ — помисли си Норберто. Страхът и болката отвън — ето това беше реално, при това нарастваше с всяка минута. Трябваше да се погрижат за хората колкото се може по-скоро.
Главният свещеник на ордена отец Гонзалес беше в апсидата на катедралата и тихо се молеше. Свещениците тръгнаха през главния кораб на църквата. Чуваше се само скърцането на обущата и шумоленето на расата им. Отец Франциско водеше процесията. Когато стигнаха до напречния неф, той се обърна и им направи знак с двете си ръце. Всички спряха. Отец Франциско тръгна напред сам.
Норберто не беше особен почитател на главния отец Гонзалес. Според някои петдесет и седем годишният водач на йезуитите беше изгоден за ордена, защото се ползваше с благоразположението на Ватикана и вниманието на целия свят. Обаче макар свещениците на Испания да проповядваха неговите схващания, да защитаваха неговите консервативни политически кандидати и да събираха щедри дотации от енориите си, нито частица от средствата или подкрепата, които той привличаше, не стигаха до тях. Норберто специално мислеше, че отец Гонзалес се интересува много повече от увеличаването на собственото си влияние и мощ, отколкото от ордена на испанските йезуити.