Мария вече беше решила, че ще стреля, за да обезвреди всеки, който се опита да я хване. За щастие опулилият очи сержант се подчини на заповедта й незабавно.
Щом той заключи вратата, тя му направи знак с единия пистолет да се приближи. Другия държеше прицелен в челото му.
— Ръцете зад главата — каза тя. — След това се обърни и тръгни към мен заднишком.
Той безмълвно изпълни нареждането й. Без да маха очи от него, Мария постави единия пистолет на тоалетното казанче, взе пистолета на сержанта и го втъкна в колана си. След това отново взе пистолета, който беше оставила на казанчето, и мина пред младежа.
— Седни на чинията — каза тя. — Ръцете на бедрата.
Войникът се подчини.
— Когато приятелите ти тръгнат — прошепна тя, — им кажи да вървят без теб. Иначе всички до един ще умрете.
И Мария, и сержантът — на чийто ревер пишеше „Гарсия“ — зачакаха. Тя можеше да се закълне, че чува ударите на сърцето му. Когато другите го повикаха, той направи точно така, както му беше наредила. Мария му заповяда да стане и да си свали униформата.
Той го направи. След това Мария го обърна с лице към тоалетната чиния и му каза да коленичи пред нея.
— Моля ви, не ме убивайте — каза той. — Моля ви.
— Няма — рече тя. — Ако правиш каквото ти кажа, разбира се.
Можеше да направи две неща. Едното беше да му напълни устата с тоалетна хартия, да му счупи пръстите, за да не може да си я извади от устата, след което да го завърже за казанчето. Това обаче щеше да й отнеме много време. Вместо това тя го ритна в тила й той си удари челото в керамичната чиния и изпадна в несвяст. По всяка вероятност беше получил сътресение на мозъка, но в ситуация като тази нямаше начин да се предотвратят наранявания. Мария сграбчи униформата и оръжието му и набързо се преоблече. Униформата й беше доста голяма, но това беше положението. Тя напъха косата си във войнишкото кепе, прибра оръжието на сержанта в кобура, а останалите пистолети скри отпред в ризата си.
Излезе и напъха дрехите си в кошчето за боклук. Всичко с изключение на обувките. Потри страните си с подметките, за да се сдобие с „набола брада“. После изхвърли и тях. След това застана пред огледалото, за да провери на какво е заприличала. В този момент двамата другари на Гарсия се върнаха.
— Закъсняваш, Гарсия! — изръмжа единият, докато минаваше покрай Мария. — Лейтенантът даде на всяка група по пет минути да влезе и…
Сержантът спря и обърна глава. Мария въобще не му даде време да реагира. Пристъпи към него, подпря отзад лявото му коляно със своето дясно, сви дясната си ръка около врата му и го преметна през крака си. Той падна в цял ръст, а тя веднага вдигна крак и го стовари право върху гръдния му кош, при което строши няколко ребра и изкара всичкия въздух от дробовете му. Придружителят му, с лице към писоарите, понечи да се извърне, но Мария вече беше прекрачила падналия и се беше запътила към него. Без въобще да забавя крачка, тя вдигна десния си крак и го ритна с все сила в кръста. Той се блъсна в писоара и падна назад. Мария го ритна с пета право в слепоочието. Той веднага загуби съзнание. Другият продължаваше да стене, поради което Мария замахна и го ритна в тила. Той също изпадна в несвяст.
Мария се олюля. Беше намерила силите, които й трябваха за атаката, но усилието беше изцедило цялата и енергия. В резултат от ударите, които беше понесла в Концертната зала, сега усещаше отвратителна болка. Задачата обаче трябваше да бъде завършена и тя беше твърдо решена да го направи. Дотътра се до мивката, събра вода в шепите си и отпи.
Сети се какво беше казал единият от току-що повалените сержанти. Че им било разрешено да идват тук за по пет минути. Всеки момент можеше да влязат други. Нямаше никакво време.
Тя се изправи, обърна се и тръгна към вратата. Без ни най-малко колебание излезе в коридора. Първо тръгна надясно, но след няколко врати сви наляво. Така се върна в коридора, който водеше до Тронната зала.
Беше пълно с войници, но тя вървеше припряно, сякаш бързаше за някъде. Докато беше работила под прикритие, беше научила, че има две основни неща, които са необходими за успешното проникване сред неприятелски позиции. Първо, трябва да изглеждаш така, сякаш наистина си част от обстановката, в която се намираш. Ако успееш с това, никой не ти задава никакви въпроси. Второ, трябва да действаш така, сякаш веднага трябва да стигнеш до някакво място. Ако се движиш бързо и сигурно, пак никой няма да те спре. Тя беше сигурна, че тия две нейни умения, съчетани с униформата, ще я заведат без проблем до Залата на алебардите. Можеше даже и да успее да влезе. След това щяха да й трябват четири неща, за да се добере до Амадори.