— Мария не ти трябва за това — каза Бъркоф. — Ще излязат по същия начин, по който са влезли.
— Не ти говоря за стратегия за измъкване от двореца — каза Худ. — Говоря ти за измъкване от отговорността. Върху кого ще паднат ударите за това, Стив? Дали президентът е уточнил това с краля?
— Не знам. Не присъствах на разговора им.
— Ще трябва ли да се отречем от хората от отряда, ако ги хванат? — попита Худ. — Да кажем, че са някакви наемни войници или пък действат съвсем самостоятелно и после ще ги зарежем?
— Понякога се случват и такива неща — каза Бъркоф.
— Понякога — съгласи се Худ. — Но когато няма алтернатива. А алтернативата в този случай е да оставим една испанка да се намеси. Една патриотка. Човек, когото нашите хора са отишли да подкрепят, макар това да са само лъжи и измами за обществена консумация.
Този път Бъркоф си замълча.
— Така че ще изчакам до пладне, за да разберем дали можем да получим нещо от Мария — допълни Худ. — Ще ни свършат работа дори само координатите й в двореца. Ако хората от отряда могат да я намерят някъде по пътя към Амадори, тогава няма да имам никакви проблеми да издам заповедта за очистването на тоя кучи син.
Настъпи дълъг момент на напрегната тишина. Най-накрая Бъркоф я наруши.
— Мога ли да кажа на президента, че ще се случи по обед?
— Да — отвърна Худ.
— Добре — рече Бъркоф хладно. — Тогава пак ще се чуем.
Шефът на националната охрана затвори телефона. Худ вдигна поглед към Роджърс. Генералът се усмихваше.
— Гордея се с теб, Пол — каза той. — Наистина се гордея.
— Благодаря, Майк. — Худ затвори файла и разтърка очи. — Обаче ако знаеш колко съм уморен. Писна ми от всичко това.
— Полегни — предложи Роджърс. — Аз ще поема наблюдението.
— Не и докато всичко това не свърши — каза Худ. — Можеш обаче да ми направиш една услуга.
— Разбира се, кажи.
Худ вдигна телефона.
— Ще се свържа с Боб Хърбърт и Стивън Винс, за да им кажа да направят всичко възможно тази жена да бъде открита и то със съвсем точни координати. Междувременно се опитай да разбереш дали Даръл може да открие още нещо. Един час въобще не е толкова много време, но пък може би някой е напълнил по някое време двореца с подслушвателни устройства. Провери дали той може да сплаши някои от враговете на краля.
— Ще го направя.
— Освен това нека да осведоми момчетата от отряда защо и какво чакаме.
Роджърс кимна и излезе от кабинета. Худ се обади на Хърбърт и Винс. Когато свърши, скръсти ръце върху бюрото си и положи глава върху тях.
Наистина беше уморен. Освен това не беше чак толкова горд от себе си. Точно обратното. Беше погнусен от нетърпението си да размаже Амадори, за да отмъсти за Марта Макол — макар че този, който беше уредил и наредил убийството й, сигурно беше някой друг. Но пък всичко беше част от едно и също нечовешко представление.
В крайна сметка, рано или късно, и то щеше да свърши. Или Амадори щеше да умре, или Испания щеше да принадлежи на Амадори — във втория случай проблемът вече не беше само негов, а на целия свят. Тогава Худ щеше да напусне това място и да се прибере у дома при нищото. Нищо освен няколко малки лични удоволствия, няколко ужасни съжаления по отношение на миналото, както и очакването на повече такива, докато остане да работи за Оперативния център.
Това въобще не беше достатъчно.
Никога нямаше да накара Шарън да вижда нещата така, както ги виждаше той. Докато обаче седеше зад бюрото си с объркано съзнание и ясни чувства, трябваше да признае пред себе си, че вече не е сигурен в правотата си. Дали беше по-добре да се радва на професионалните си успехи и на уважението на Майк Роджърс? Или пък да си намери по-непретенциозна работа, такава, която да му оставя време да се наслаждава на любовта на жена си и децата си и на малките радости, които можеха да споделят заедно?
„Защо пък трябва да избирам?“ — запита се той. Вече обаче знаеше отговора на този въпрос.
Защото цената, с която се заплаща това да бъдеш част от влиятелния елит в която и да било област, е време и много труд. Ако той искаше да си върне семейството, трябваше да понамали консумацията на тези неща. Щеше да се наложи да заработи за някой университет, банка или изследователски колектив — нещо, което да му оставя време за цигулкови концерти, бейзболни мачове и гушкане пред телевизора.
Худ вдигна глава и се върна към компютъра си. И докато чакаше вести от Испания, написа следното:
„Г-н Президент,
С настоящото подавам оставката си като директор на Оперативния център.