Знаеше и още нещо — че който и да я е убил, по всяка вероятност е бил наясно за целта на посещението й. Което пък повдигаше един друг въпрос, изплуващ дори над моментния шок: дали това е първият или последният изстрел в евентуалната гибел на Испания.
3.
Понеделник, 18:45 ч. Сан Себастиан, Испания
Безброй късчета лунна светлина проблясваха по тъмната повърхност на залива Ла Конча и се разбиваха на просветващ прашец под шумните удари на вълните по Плайя де ла Конча — обширната, чувствено извиваща се плажна ивица, която очертаваше елегантния космополитен град. Точно на половин миля на изток рибарските лодки и увеселителните корабчетата се клатушкаха в пристанището Parte Vieja — „Старата част“. Мачтите им проскърцваха под южния вятър, съвсем слаби вълнички се разплискваха нежно по корпусите им. Няколко изостанали съда, надявали се на късен улов, едва сега хвърляха котва. Чайките и гларусите, през деня повече от активни, сега дремеха мълчаливи под вековните пристани или по високите чукари на извисилия се до устието на залива остров Санта Клара.
Отвъд дремещите птици и блуждаещите лодки, на половин миля на север от испанското крайбрежие, лъскавата бяла яхта „Веридико“ се полюшваше в обляната в лунна светлина вода. Беше дълга петнайсет метра, с екипаж от четирима души. Единият от тях беше изцяло облечен в черно и беше на вахта, вторият се грижеше за руля. Третият тъкмо отнасяше вечерята си в столовата точно до камбуза. Четвъртият спеше дълбоко в предната каюта.
Имаше и петима пасажери, до един събрали се в съвсем отделената средна каюта. Вратата беше плътно затворена, а двете прозорчета бяха закрити от плътни завеси. Всичките пасажери — само мъже, бяха насядали около голяма маса с цвят на слонова кост. По средата на масата лежеше голяма тетрадка с кожена подвързия, а до нея имаше бутилка „Мадейра“. Всички съдове от вечерята бяха разчистени и бяха останали само чашите за вино.
Мъжете бяха облечени в скъпи блейзъри в пастелни тонове и широки, отпуснати панталони. По ръцете си имаха пръстени със скъпоценни камъни, а по вратовете — златни или сребърни ланци. Чорапите им бяха копринени, а обувките — ръчна изработка и прилежно лъснати. Бяха също така изрядно подстригани и сресани. Пушеха кубински пури, четири от които вече горяха от доста време; в специална кутия за пури в средата на масата имаше още много. Кожата по ръцете на мъжете беше нежна, а лицата им бяха със спокойни изражения. Когато говореха, гласовете им звучаха меко и топло.
Собственикът на „Веридико“ сеньор Естебан Рамирес беше и основател на корабната компания „Рамирес“ — фирмата, която беше построила въпросната яхта. За разлика от останалите мъже, той не пушеше. Не защото не му се искаше, а защото още не беше дошъл моментът за празнуване. Нито пък му се разказваха спомени за това как каталунските им предшественици били отглеждали овце, лозя или житни култури в плодородните поля на Леон. Колкото и да беше важно потеклото му, в момента той просто не можеше да мисли за подобни неща. Както умът, така и душата му бяха напълно ангажирани с това, което трябваше да се е случило до този момент. Въображението му беше запълнено с всичко, което беше заложено на карта — и това беше така през всичките години на мечти, месеците на планиране и часовете на изпълнение на замисленото.
„Защо толкова се бави този човек?“
Рамирес мислеше за това как през изминалите години бе седял в същото това помещение на яхтата и бе чакал телефонните обаждания на хората, с които работеше за ЦРУ. Или бе очаквал вести от своята „фамилия“ — една много затворена и сплотена групичка, която се състоеше от най-доверените му служители. Понякога куриерите на „фамилията“ отиваха на акции, за да разнасят пакети, да събират пари или да трошат костите на хора, които не виждаха смисъл да му сътрудничат. Някои от тези злополучни люде бяха работили за един или друг от мъжете, които сега седяха около масата. Това обаче бе отдавна, още преди присъстващите да се бяха обединили от единната цел.