— Ами главният отец на ордена? — извика някой. — Той дали е на сигурно място?
— Главният свещеник е в двореца — обясни спокойно Франциско, — защото се опитва да осигури ключово място на светата църква в една нова Испания. Сигурен съм, че Бог се грижи за него.
Отец Норберто намираше нещо много отблъскващо в спокойствието на Франциско. Вярата в Бога сама по себе си не можеше да доведе до подобна увереност. Чувството, което Норберто беше имал преди малко, че главният отец Гонзалес е замесен в бунтовническата дейност — ето това наистина можеше да действа успокоително на Франциско. Особено ако бе знаел предварително, че ще има стрелба. Но стрелба по какво? Норберто се сещаше за едно-единствено нещо.
Екзекуция.
Мъжът отново побягна навън. Свещениците продължиха да утешават хората, които седяха около тях, като ги караха да се молят. След няколко минути мъжът се върна.
— От прозорците на двореца излиза жълтеникав дим — извика той. — А вътре също се стреля!
Този път отец Франциско не остана спокоен, а без да каже нито дума, забърза към вратата, която водеше към вътрешния двор на кралската обител.
Отец Норберто го изгледа как изчезва. Тишината в църквата вече беше още по-страшна. Навсякъде около тях се чуваше пропукването на оръжия. Норберто сведе очи към текста, след това отново вдигна поглед към напрегнатите лица около себе си. Те имаха нужда от него. И изведнъж си спомни за Адолфо и предсмъртното му желание за опрощаване на греховете. Зад тези стени хората бяха подлагани на изпитание и извършваха грехове. Мястото му беше при онези, които имаха нужда да се покаят, а не при тези, които имаха нужда от утешение.
Норберто постави ръка върху рамото на една млада жена, която беше дошла в църквата с двете си малки дъщерички. Усмихна се и я попита дали може за малко да почете на останалите вместо него. Каза й, че трябва да види дали отец Франциско няма нужда от помощ.
После бързо тръгна по пътеката между скамейките, стигна до аркадата, мина през голямата врата и излезе на двора.
38.
Вторник, 11:23 ч. Мадрид, Испания
Полковник Огъст улучи генерала в горната част на стъпалото, но и това беше достатъчно. Амадори изстена в противогаза си и залитна към генерал-майора. В това време оръжието му започна да стреля. То все още беше пъхнато под ръката на свещеника и няколко куршума полетяха към Огъст. Полковникът обаче вече беше скочил наляво, докато Скот се бе хвърлил надясно. Свещеникът изпищя и падна на колене. Куршумите се удряха по мраморната стена, но никой не пострада.
Огъст и Скот се хвърлиха на пода в идеалната за случая поза, при която едното рамо поема удара, а главата е плътно прибрана към гърдите. Правиш кълбо напред и в крайна сметка заставаш прав с лице по посока на скока си. Обърнаха се бързо към целта си, докато през това време останалите от отряда обхождаха коридора, за да са сигурни, че всички войници на генерала са все още проснати на пода. Редник Де Вон вече се движеше сама, макар и леко приведена — очевидно я болеше от уцелилия я куршум.
Генерал-майорът беше успял да обгърне с една ръка Амадори през гърдите. Положи максимални усилия и в крайна сметка генералът застана на крака. Двамата се оттеглиха като пуснаха цял фонтан автоматичен огън, при което всички от отряда на полковник Огъст паднаха на земята и се търколиха във всички възможни посоки, за да се прикрият. Няколко поразени испански войници започнаха да крещят — очевидно бяха улучени.
През цялото това време Ейдийн беше останала в Залата на алебардите — но не защото се страхуваше, а защото не искаше да се пречка при изпълнението на плана на хората от отряда. Освен това искаше да е свободна, за да може да помогне в случай, че някой от тях бъде поразен. Беше се опитала да помогне на Сондра да тръгне по коридора, но Сондра я беше уверила, че ще справи отлично и сама. Сега-засега може би наистина беше така. Ейдийн знаеше от опит, че постоянната болка — като от спукано ребро или несмъртоносна рана от куршум — има едно предимство. Съзнанието има способността да блокира достъпа й до себе си, дори когато тя е много силна. По-трудно за понасяне е, когато болката се повтаря на определени интервали или пък се увеличава постоянно.
И изведнъж Ейдийн се оказа със задача. Раненият Амадори беше изчезнал зад ъгъла в коридора на изток, а в момента тя беше единственият човек от екипа, който беше на крака. От западния край на коридора започна да се чува съвсем отчетливо и ясно трополенето на войнишки ботуши. Димът беше все още твърде гъст, за да може да види толкова надалеч, но тя знаеше, че към тях се приближава подкреплението. Отрядът на Огъст трябваше да пусне още няколко гранати, за да се справи с новопристигащите. Ако войниците бяха предупредени чрез камерите от системата за охрана или по телефона от Тронната зала, беше много възможно да носят противогази. В случай че нещата стояха точно така, отрядът на полковника трябваше да се измъква. А полковник Огъст щеше да се откаже от продължаване на акцията, ако трябваше да се дадат прекалено много жертви. През това време Амадори сигурно щеше да успее да се изплъзне.