Някой трябваше да проследи генерала — със или без система за наблюдение от разстояние. Ако Ейдийн запазеше определена дистанция, Амадори можеше и да не я забележи. Имаше много голяма вероятност да наблюдава камерите за пътя пред, а не зад себе си. А да спазва определено разстояние, докато има възможност да стреля право по него, беше напълно изпълнимо. По пода имаше кръв от раната в крака на Амадори. Тя щеше да остави достатъчно следи, които да я насочват. Ако пък генералът решеше да спре да се превърже, още по-добре. Може би тогава щеше да успее да го унищожи.
Тя се огледа назад. Испанските войници имаха противогази. Огъст даде сигнал на хората си да отстъпят, докато двамата със Скот започнаха да стрелят по приближаващите войници, които пък се разпръснаха във всички посоки, за да търсят прикритие.
Ейдийн изруга. Полковник Огъст щеше да се откаже от акцията. Тя обаче не беше от техния отряд. Не беше длъжна да се отказва. Цялата работа беше започнала, защото някои беше стрелял по нея и Марта Макол. Е, сега тя имаше възможност да сложи край на всичко по подобаващ начин.
Ейдийн пое дълбоко дъх. През маската въздухът имаше вкуса на въглищен прах, но тя вече беше започнала да свиква с него. Пое дъх още веднъж и хукна по потъналия в дим коридор.
39.
Вторник, 05:27 ч. Вашингтон
Докато чакаше в кабинета на Худ заедно със самия Худ, Майк Роджърс и експерта по международно право към Оперативния център Лоуъл Кофи II, Боб Хърбърт мислеше за настроението, което се спуска в една стая, където разни официални лица очакват вести от някаква операция под прикритие.
Както винаги те напълно осъзнават, че светът около тях продължава да се върти. Освен това завиждат на хората в този свят, чиито проблеми обикновено не са свързани с борбата между живота и смъртта, нито пък със съдбата на милиони. Хората в такава стая гледат също така малко отгоре на останалите.
„Само ако останалите знаеха какво значи истинска отговорност…“
Съществува, разбира се, и личната страна на въпроса. Има го и огромното напрежение за съдбата на хората, с които работиш всеки ден и за които си загрижен. До голяма степен усещането е като да чакаш любимия или любимата си да се съвземе след някоя особено опасна за живота хирургическа операция. И дори е по-лошо. Защото това е нещо, което ти си им заповядал да направят. И понеже са добри войници, те са приели задачата със смелост и преданост.
Към това трябва да се прибави и възможността ако бъдат заловени, тези храбреци да бъдат оставени на произвола на съдбата, на всеки капризен полъх на вятъра. И следователно изпитваш чувство на вина. Още един аспект на това чувство: докато те се пържат на огневата линия, ти си стоиш на сигурно и спокойно място. И завистта — колкото и да е странно, но по същата причина. Няма нищо, което по висотата си да се сравни с рискуването на живота. Прибави към цялата смесица изтощението, при което очите искат да се затворят на всяка цена, а съзнанието е вече прекалено уморено, за да обработва мислите и емоциите, и получаваш едно настроение, което не може да се сравни с никое друго.
Хърбърт обаче му се наслаждаваше при всяка негова следваща поява. Наслаждаваше му се без мрачни мисли и без песимизъм. От време на време се оправдаваха и най-големите им страхове. От време на време изгубваха нечий човешки живот. Като например Бас Мур в Северна Корея или пък подполковник Чарли Скуайърс. Но тъкмо заради риска в подобни операции Хърбърт усещаше, че е жив.
Худ очевидно не споделяше неговите чувства в това отношение. Той беше изключително посърнал още преди операцията да започне — нещо, на което Хърбърт никога не беше ставал свидетел преди. От всички тях Худ обикновено беше най-уравновесеният, винаги готов да предложи окуражаваща дума или поне усмивка. Тази сутрин всичко това липсваше. Освен това се беше ядосал по абсолютно нетипичен за него начин, когато разбра, че Даръл Маккаски се е спуснал с хеликоптер в двореца. И още повече, че е взел и Луис Гарсия де ла Вега. За разлика от хората от отряда за бързо реагиране, връзката на Маккаски с Оперативния център можеше да бъде установена съвсем лесно. С участието на Луис пък директно се заявяваше кооперирането между Оперативния център и Интерпол в тази акция. Като се имаха предвид всички страни, свързани с Интерпол — много от тях не бяха в особено добри отношения със САЩ, — политическата бъркотия щеше да е направо главозамайваща. Точно Худ, а не абсолютно стриктният Роджърс, предложи срещу Маккаски да се предприемат дисциплинарни мерки. Тогава се беше намесил по принцип плахият Кофи, за да каже, че нещата може да не се развият толкова лошо, колкото предполагаше Худ. И че след като Мария Корнеха е заложница в двореца, опитът тя да бъде спасена е напълно оправдан по правилата на Интерпол. Когато чу това, Худ се поуспокои. Настроението в кабинета се пооправи и стана почти поносимо.