Отказа се от опитите да заспи. Щеше да почете още. Преди това обаче се измъкна от леглото, облече си пеньоара и отиде да надникне в стаята на Харли и Александър. Децата спяха в двойното легло, на което навремето бяха спали двамата й по-малки братя близнаци — Юл и Бринър, кръстени на популярния актьор. Родителите й се бяха запознали на една сутрешна прожекция на оригиналната версия на „Кралят и аз“. И досега двамата обичаха да си пеят „Привет на младите влюбени“ и „Мечтал съм“ — е, много фалшиво, но пък беше красиво.
„Разбира се — помисли си след това тя, — имаше и моменти, в които мама и татко не бяха толкова доволни…“
Тя си спомни за безмълвното напрежение, когато бизнесът на баща й не вървеше добре. Той даваше под наем велосипеди и лодки на хората, които идваха в не особено оживения курорт на Лонг Айлънд, а някои лета бяха особено трудни. Бензинът не достигаше и пазарът започваше да страда. По онова време баща й трябваше да прекарва в работа дълги часове, защото денем се занимаваше с обичайното, а нощем работеше като готвач на аламинути. Връщаше се вмирисан на мазнина и риба.
Шарън погледна спокойните личица на децата си. Засмя се като чу хъркането на Александър — също като на баща му.
Усмивката й се изпари. Тя затвори вратата и застана в тъмния коридор, обгърнала се с ръце. Страшно я беше яд на Пол, но и много й липсваше. Тук се чувстваше уютно, но не и като у дома. Че как би могла? Домът й не беше при нещата, които притежаваше. Домът й беше там, където беше Пол.
Шарън бавно се върна в бившата си детска стая.
Брак, кариера, деца, чувства, секс, инат, конфликти, ревност — надежда или пък арогантност беше нещото, което обхващаше двама души и беше в състояние да ги убеди, че всички тези неща стоят на заден план в сравнение с работата?
„Нито едно от двете — каза си тя. — Любовта е това нещо.“ И крайният извод, както и да беше стигнала до него, бе, че колкото и да я нервира съпругът й — така, както не го беше правил никой друг мъж; колкото и да отсъства, когато и тя, и децата имат нужда от него; колкото и да я е яд на него, освен че е привързана към него, тя все още го обича.
Много.
Сега, в ранните и тихи часове на деня, Шарън си помисли дали не се е отнесла прекалено строго с Пол. Напусна Вашингтон заедно с децата, говори му троснато по телефона — защо по дяволите не беше готова да отстъпи и една крачка? Дали защото му се беше ядосала, че той може да отделя колкото си иска време на кариерата си, а тя не? Може би. Дали защото си спомняше много живо колко й беше липсвал баща й, когато летният сезон беше добър или когато трябваше да работи нощем? Вероятно. Тя не искаше децата й да минат през същото нещо.
Шарън не мислеше, че нещата, които беше наговорила на Пол, не са верни. Той трябваше да прекарва повече време със семейството си и по-малко — в работата си. Вярно, че специално неговият пост изискваше много по-голяма ангажираност от стандартните осем часа от девет до пет, но пък Оперативният център нямаше да спре да работи, ако той се прибираше вкъщи за вечеря поне понякога или пък ако отидеше с тях на почивка поне веднъж. Как му беше наговорила всички тия неща — виж, това вече беше друг въпрос. Тя самата се чувстваше ощетена, но вместо да поговори с Пол, си го беше изкарала на него. След като му беше отнела и децата, той сигурно се чувстваше ужасно самотен.
Шарън съблече пеньоара и легна на двойното легло. Възглавницата беше хладна, клонът продължаваше да дращи по стъклото. Тя погледна натам и очите й се спряха на клетъчния телефон върху нощното шкафче. Черната пластмаса проблясваше на лунната светлина.
Шарън посегна, взе телефона и започна да набира частната линия на Пол. След като набра кода обаче, спря. Отказа се от обаждането и остави телефона.
Имаше по-добра идея. Вместо да му се обажда — при което дори нещо малко и незначително като например някоя нотка в интонацията или погрешно чута дума можеха да отприщят един милион неприятности — щеше да му даде маслинена клонка. Обзета от чувство на вина и едновременно с това готова да прости, тя затвори очи и почти веднага потъна в дълбок и здрав сън.
41.
Вторник, 11:50 ч. Мадрид, Испания
Когато войниците в двора внезапно се оттеглиха, Даръл Маккаски благодари наум на Брет Огъст. Причината за рязкото отдръпване по всяка вероятност се криеше в действията на отряда за бързо реагиране.
След като хеликоптерът отлетя, войниците на покрива не даваха на Маккаски и Мария да мръднат от мястото си. В същото време останалите започнаха да се прегрупират. Изглежда, се готвеха за нападение. То обаче не започваше и не започваше. Всички като че ли се бяха стъписали от силните пропуквания във вътрешността на двореца.