Капитанът се беше вторачил в него, през стиснатите му зъби излизаха само хрипове. Около крака му имаше тъмночервена локва. Ако не му се помогнеше скоро, щеше да умре от загуба на кръв.
Луис се беше проснал върху него по корем, напряко. Маккаски наведе глава и погледна Луис. Беше затворил очи и дишаше учестено. Иначе мургавото му лице беше съвсем пребледняло. Куршумът беше минал през дясната част на врата му, на около пет сантиметра под ухото. Върху каменните блокове капеше обилна кръв. Струйката се придвижваше към кръвта на капитана и се сливаше с неговата в още по-гъста локва.
Маккаски бавно се изправи и раздели мъжете. Постави ръцете си под мишниците на Луис и го вдигна. В този момент чу някаква врява откъм портата. И той, и испанският войник погледнаха натам.
Някакъв сержант беше хванал един свещеник под ръка. Отчето тихо му обясняваше нещо и сочеше ранените. Сержантът се развика. В следващия миг свещеникът извъртя ръката си, освободи се и хукна напред. Сержантът продължи да крещи подире му. Опитваше се да го накара да спре.
Отчето пък му изкрещя, че няма да спре, и посочи към двореца, откъдето все още долитаха изстрели и излизаха облаци жълтеникав дим. Каза, че щял да провери дали може да помогне с нещо.
Сержантът го предупреди, че там е опасно.
Отчето отвърна, че не го е грижа.
„Значи заради това беше цялата тая врява — помисли си Маккаски. — За безопасността на свещеника. Да не повярва човек.“
Маккаски притисна Луис към гърдите си, обърна се и бавно тръгна към сводовете. Войникът не стреля. Маккаски се обърна и го видя как започва да се грижи за ранения капитан.
Маккаски стигна до арката и положи съвсем внимателно Луис до Мария. Отново се обърна. Свещеникът беше коленичил до капитана. Маккаски отново се захвана с другаря си.
— Бедният Луис — каза Мария, остави оръжието и докосна страната му.
Маккаски усети ревниво жегване. Не защото Мария беше докоснала Луис, а заради загрижеността в погледа й. Поглед, който идваше някъде от дълбините на душата й — толкова голяма беше загрижеността й, че тя беше забравила собствената си болка. Маккаски се ядоса на глупостта, която го беше накарала да я загуби навремето. Едва сега забеляза колко бледа е тя самата. Трябваше да й помогне по някакъв начин.
Той откопча маншета си и откъсна долната част на ръкава си. Постави парчето плат върху раната на Луис.
— И двамата имате нужда от лекарска помощ — заяви Маккаски. — Ще се опитам да намеря телефон, за да повикам линейка. Веднага след това ще потърся приятеля ти Хуан.
Мария поклати глава.
— Може да е твърде късно…
Тя се опита да стане. Маккаски я натисна обратно надолу.
— Мария…
— Престани! — извика тя.
— Мария, чуй ме — не се предаде Маккаски. — Дай ми само мъничко време. Ако нападението ни има поне мъничко късмет, може да се окаже ненужно да се спасява нито Хуан, нито никой от кръвожадните лапи на убийците на генерал Амадори.
— Не вярвам в късмета — отвърна Мария и свали ръцете му от раменете си. — Вярвам в мърсотията в човешката природа. И досега не съм била разочарована. Амадори може да избие заложниците си само за да не могат после да разказват какво е правил…
Тя млъкна. Погледът й се плъзна покрай Маккаски и очите й се разшириха.
— Какво има? — попита Маккаски и се извърна.
— Познавам го тоя човек — каза тя.
Свещеникът се беше забързал към тях. Когато приближи, намали крачка — очевидно също я беше познал.
— Мария — каза свещеникът, когато влезе под арката.
— Отче Норберто — рече тя на свой ред. — Какво правите тук?
— Странните прищевки на съдбата ме доведоха — отговори той. После приклекна и я погали утешително по главата. Погледна раната й. — Бедното ми момиче.
— Няма да умра — успокои го тя.
— Загубила си много кръв — каза Норберто, после погледна и Луис. — Той също. Повикан ли е вече лекар?
— Сега тръгвам — намеси се Маккаски.
— Не! — извика Мария.
— Няма страшно — каза Норберто. — Аз ще остана при вас двамата.
— Не става въпрос за това — обясни му Мария. — Вътре има един заложник, на когото трябва да се помогне!
— Къде? — попита Норберто.
— Във втората или третата стая — каза тя. — Те ще го убият!
Норберто взе ръката й в своята, погали я и се изправи.
— Аз ще отида при него, Мария. Ти остани тук и се опитай да не мърдаш.
Мария премести очи от свещеника към Маккаски. Загрижеността в погледа й беше отстъпила място на презрение. С разбито сърце Маккаски тръгна, без да каже нито дума. Отец Норберто тръгна плътно зад него.