— Има ли някаква възможност да се изтрие записът на касетата? Чрез електронна интерференция например? — попита Кофи.
— Би могло да стане с насочено електронно бомбардиране от ниско прелитащ самолет или вертолет — обясни Хърбърт, — но това ще отнеме време.
Роджърс натисна един бутон, който не позволяваше разговорът им да се чува от хората на другия край на линията, и се изправи.
— Господа — каза той, — мисля, че вече не можем да направим нищо.
— Изясни се — каза Худ.
— От Интерпол са осведомили министър-председателя за успеха на отряда за бързо реагиране — обясни Роджърс. — Посланикът току-що ме информира, че искат да вкарат полицията веднага, за да не могат бунтовническите сили да се прегрупират.
Хърбърт изруга.
— А каква е заповедта, ако войниците вземат заложници? — попита Худ.
Роджърс поклати глава.
— Заложници няма да има. Испанското правителство не иска да дава на бунтовниците — в момента ги наричат точно така — възможност да останат в центъра на събитията.
— И с основание — изкоментира Хърбърт.
— Но не и според мен, когато един от моите хора е все още на мястото на събитията — гневно каза Худ. — Такава голяма услуга им направихме…
— А сега те си правят парад по пътя, който ние им утъпкахме — намеси се и Роджърс, — като действат единствено от гледна точка на интересите на своята страна. Президентът на Съединените щати ни помоли да помогнем на Испания да върне властта в ръцете на законно избраните длъжностни лица. Но, Пол, никой не е давал никаква гаранция за начина, по който тези лица ще се държат след това.
Худ оттласна стола си от бюрото и се изправи. Постави ръце на хълбоците си, поклати глава, отиде до рафта до телевизора и си наля кафе.
Роджърс беше прав. Имаше голяма вероятност испанският министър-председател и дори самият крал да не оцелеят след евентуално поражение. Те не действаха в защита на собствените си интереси. Те се опитваха да съхранят Испания. А в по-широка перспектива това беше от полза и за Европа, и за Съединените щати. Нямаше нито една поляризирана страна в света, която да не извлече полза от разпадането на поредната държава на по-малки републики.
Онова, което го тревожеше обаче, не бяха техните действия. А отношението „ние ще поемем нещата оттук нататък“, което тези действия изразяваха, след като трудната и черна работа беше свършена. Ами всичките човешки жертви, които бяха дадени, за да се поправи нещо, което се беше случило под носа им?
— Пол — каза Роджърс, — испанското правителство вероятно дори не подозира за ролята на Даръл в цялата работа. Сигурно предполагат, че отрядът за бързо реагиране е влязъл и действал по предварителния план.
— Да, но дори не си направиха труда да попитат.
— Дори да го бяха направили, нищо нямаше да се промени — не се съгласи Роджърс. — Нищо не би могло да се промени. Правителството не може да ни даде време да измислим нещо, защото не може да си позволи да даде време на бунтовниците.
Худ отнесе чашата до бюрото си.
— И преди съм си имал работа с подобни неща — каза Хърбърт. — Има нещо гнило в тях. Даръл обаче има опит. Може би вече си е дал сметка какво точно става. Може би ще успее да се скрие заедно с останалите на някое сигурно място, докато стрелбата свърши.
— Информирах и Интерпол за положението — каза Роджърс. — Не съм им споменавал нищо за действията на Даръл. Това може да стане и по-късно, когато — с малко повече късмет — си го доведем тук.
— Да — съгласи се Хърбърт. — Тогава дори може да се позабавляваме като отречем, че въобще е стъпвал в двореца.
— Аз вече им казах къде са Даръл, Мария и Луис — продължи Роджърс, — а също така и че им е необходима медицинска помощ. Надявам се съобщението да успее да мине бързо през цялата бюрократична верига.
Худ седна.
— „Вероятно“, „може би“, „да се надяваме“. Що за неприятни думички!
— Има и по-лоши — каза Хърбърт. — Като „никога“, „невъзможно“, „мъртъв“.
Худ погледна първо него, после и останалите. Тези хора щяха да му липсват, след като си подаде оставката — тези големи патриоти и предани професионалисти. Чакането и мъката обаче нямаше да му липсват никак. Запасите му от тях вече можеха да му стигнат до края на живота.
Нямаше да му липсват и самотата и чувството за вина. Заради това, че желае Нанси Бозуърт в Германия и Ан Ферис във Вашингтон. Никога не беше имал желанието животът му да се върти около подобни празни флиртове.
Усети, че тайничко се надява Шарън да е променила решението си — че е решила да се върне. И освен това трябваше да си признае, че Хърбърт е прав. „Да се надяваме“ звучеше много по-приятно от „никога“.