Той обаче не знаеше, че не много далече се намира един раздърпан мъж с различно усещане за историята — а също така и с доста различно оръжие на разположение.
4.
Понеделник, 19:15 ч. Мадрид, Испания
Когато комисар Диего Фернандес пристигна, Ейдийн все още седеше на кожения диван. Комисарят беше среден както на ръст, така и на килограми. Беше се избръснал гладко и имаше мургав тен и прилежно оформена брадичка. Черната му коса беше въздълга, но добре сресана, а очите му надничаха внимателно иззад очила със златни рамки. На ръцете си имаше черни кожени ръкавици, на краката — черни велурени обувки, а на гърба — черна офицерска мушама. Под разкопчаната горна дреха се виждаше тъмносив официален костюм.
Един адютант затвори вратата зад гърба му. Щом чу щракването на бравата, инспекторът се поклони учтиво на Ейдийн и каза:
— Приемете най-искрените ни съболезнования и извинения за загубата. Ако има нещо, с което аз или моят отдел можем да ви помогнем, моля, кажете.
— Благодаря, инспекторе — отвърна Ейдийн.
— Мога да ви уверя, че всички управления на мадридската полиция, както и други правителствени служби, ще се заемат с откриването на извършителя на това позорно дело.
Ейдийн вдигна поглед към полицейския инспектор. Не беше възможно да говори на нея. Полицейското управление не можеше да търси убиеца на човек, когото тя познаваше. Не беше възможно съобщенията по телевизията и заглавията по вестниците да се отнасят до Марта, с която се беше преобличала в хотелската стая само преди час. Въпреки че беше присъствала на убийството и беше видяла тялото й, проснато на улицата, преживяното не й изглеждаше реално. Ейдийн така беше свикнала да променя нещата — като например да превърти назад някоя видеокасета, за да види нещо, което е пропуснала, или пък да изтрива компютърните данни, от които нямаше нужда — че необратимостта на станалото й изглеждаше невъзможна.
На рационално ниво обаче Ейдийн знаеше, че то се е случило. И че е необратимо. След като я бяха довели тук, тя се беше обадила в хотела и бе съобщила накратко новината на Даръл Маккаски. Маккаски беше обещал да предупреди Оперативния център. За нейна изненада в реакцията му не се беше появила никаква нотка на шок — или пък просто Даръл винаги си беше толкова сдържан. Ейдийн не го познаваше достатъчно добре, че да може да разбере. След това беше потънала в мислите — опитваше се да увери самата себе си, че става въпрос за случаен терористичен акт, а не за платено убийство. В крайна сметка това тук беше съвсем различно от случилото се в Тихуана преди две години с приятеля й Один Гутиерес Рико, който буквално беше направен на решето от четирима въоръжени с бойни пушки. Рико беше шефът на криминалното съдопроизводство в Байя Калифорния. Беше общественик, редовно получавал смъртни заплахи, но беше продължил да се бори с наркотрафикантите в страната. Смъртта му беше голяма загуба, но не и изненада. Обществена тайна беше, че преследването на наркодилърите няма да бъде толерирано от подземния свят.
Марта беше дошла тук под прикритие, известно само на малцина официални лица от правителството. Беше дошла, за да помогне на депутата Серадор да изработи план, с който да попречи на своите хора — баските — да се присъединят към също толкова националистично настроените каталунци с цел да се отделят от Испания. Бунтовете на баските през осемдесетте години се бяха оказали достатъчно спонтанни, че да се провалят, но и толкова кървави, че да бъдат запомнени. Както Марта, така и Серадор вярваха, че едно организирано надигане на две от петте основни етнически групи в страната — особено ако тези групи бяха добре въоръжени и по-добре подготвени от тези през осемдесетте години — не само щеше да е особено разрушително, но и да има доста добри шансове за успех.
Ако нападението не беше случайно, ако Марта се беше превърнала в поръчкова мишена, значи някъде в системата имаше изтичане на информация. А ако пукнатина наистина имаше, то тогава миротворческият процес се намираше в сериозна заплаха. По жестока ирония на съдбата съвсем малко преди смъртта си Марта беше споменала, че не бива да позволят нищо да попречи на разговорите.
„Знаеш какво е заложено на карта…“
След това, разбира се, се беше разгневила за прекалено силната реакция на Ейдийн на улицата.
„Де да беше това най-голямата ни пречка — мислеше си Ейдийн. — Така да се потим за всеки най-малък детайл и накрая да не постигнем цялостната картина…“