— Да — отговори Ейдийн. — Черна. Не знам какъв модел.
— Чиста ли беше, или мръсна?
— Не обърнах внимание.
— Откъде дойде? — попита инспекторът.
— Струва ми се, че караше след убиеца — отвърна Ейдийн.
— На какво разстояние горе-долу?
— Двайсет-трийсет метра — отвърна Ейдийн. — Като че ли се движеше известно време успоредно на бордюра, преди той да почне да стреля.
— Някои от изстрелите да са дошли от колата?
— Мисля, че не — отвърна тя. — Единствените проблясъци, които видях, дойдоха откъм него.
— За известно време вие сте били зад другата жертва — пощаджията. Затискали сте се раната му. Може да не сте забелязали възможен втори нападател.
— Не съм — отговори тя. — Но според мен втори нямаше. Кажете ми как е господинът? Ще се оправи ли?
— За съжаление, сеньорита, той е мъртъв.
Ейдийн сведе поглед.
— Съжалявам.
— Вие сте направили всичко възможно да му помогнете — успокои я инспекторът. — Не можете да се обвинявате за нищо.
— За нищо — повтори тя. — Освен че не можах да им помогна. Семеен ли е?
— Да — отвърна инспекторът. — Сеньор Суарес е издържал жена си, сина си, който е още бебе, и майка си.
Ейдийн усети как слепоочията й се стягат. Очите й се напълниха със сълзи. Не само че не беше успяла да направи нищо, за да спаси Марта, ами на всичкото отгоре заради инстинкта си да отклони посоката на стрелбата беше довела до смъртта на един невинен. Сега си даваше сметка, че би трябвало да скочи към Марта. Може би така щеше да успее да постави тялото си между куршумите и нея или пък да я издърпа зад проклетата кабинка на часовите. Трябваше да направи всичко друго, но не и това, което беше направила.
— Да ви донеса ли вода? — попита инспекторът.
— Не, благодаря. Добре съм.
Инспекторът кимна. Покрачи известно време с вперен в земята поглед, след което отново я погледна и каза:
— Сеньорита, мислите ли, че точно вие със спътницата ви сте били целта на убиеца?
— Струва ми се, че да — отговори тя. Беше очаквала подобен въпрос и искаше да бъде особено внимателна в отговора си.
— Знаете ли защо? — попита той.
— Не — отвърна тя.
— Имате ли някакви предположения? Занимавате ли се с някаква политическа дейност? Принадлежите ли към някаква организация?
Тя поклати глава.
На вратата се почука, но инспекторът не обърна никакво внимание на това. Беше се вторачил строго в Ейдийн.
— Сеньорита Темблон — каза той, — простете, че ви притеснявам с въпросите си точно в този момент, но то е, защото един убиец се разхожда на свобода из моя град. Искам да го заловя. За нито една причина ли не се сещате? Причина, поради която някой може да е искал да убие вас и спътницата ви?
— Комисар Фернандес — отговори тя, — никога преди не съм идвала в Испания, нито пък познавам някого тук. Моята приятелка беше идвала преди години, но тя няма — нямаше — никакви известни на мен приятели или врагове тук.
Отново се почука. Инспекторът отиде до вратата и я отвори. Ейдийн не можеше да види кой стои на прага.
— Да? — попита инспекторът.
— Комисар Фернандес — чу се мъжки глас, — депутатът Серадор иска жената веднага да бъде отведена в кабинета му.
— Така ли? — зачуди се инспекторът, извърна се, погледна Ейдийн и очите му се присвиха. — Може би, сеньорита, господин депутатът желае да ви се извини лично за ужасната трагедия.
Ейдийн не каза нищо.
— Или може би има някаква друга причина за аудиенцията? — предположи инспекторът.
Ейдийн стана.
— Дори да има друга причина, комисар Фернандес, аз ще я узная едва като се видя с него.
Инспекторът прибра бележника си и се поклони учтиво. Дори и да се беше подразнил, в поведението му не личеше. Благодари на Ейдийн за сътрудничеството й, извини се още веднъж за случилото се и протегна ръка към отворената врата. Ейдийн напусна стаята. Отвън я чакаше сержантът, който я беше довел. Поздрави я с поклон и двамата тръгнаха по коридора.
Стана й неприятно заради инспектора. Бяха му възложили разследване, а тя не му даде нищо, на базата на което то да продължи. Както беше отбелязала Марта обаче, имаше правила както за всяко общество, така и за всяка прослойка на съответното общество. И независимо коя беше страната, независимо от конституцията, проверките и мерките, за правителствата важаха различни правила. Фрази от рода на „дадохме ви всичката информация“ и „държавна тайна“ съвсем ефикасно затваряха вратата на иначе съвсем законосъобразни разследвания. За нещастие, в много от случаите — сред които беше и този — пречките бяха необходими и легитимни.