Ейдийн не знаеше какво може да очаква от Мария. Бяха разговаряли за нея съвсем малко — само няколко реплики в хотелската стая — и тя не знаеше дали ще бъде приета радушно, или понеже е американка — при това жена, — ще бъде третирана по по-различен начин.
Мария седеше странично на бегача си с десет скорости и пушеше. Когато ги видя, хвърли фаса, стана и бавно, с неподправена грация тръгна към тях. Беше към един и шейсет, но изглеждаше по-висока заради начина, по който беше вирнала брадичка. Лицето й бе скулесто, дългата й, разрошена от вятъра кестенява коса покриваше врата й. Горните две копчета на дънковата й риза бяха разкопчани и се виждаше зеленият й вълнен пуловер. Крачолите на прилепналите й дънки бяха вкарани в износени каубойски ботуши. Сините й очи минаха покрай Луис и Ейдийн и се спряха върху Маккаски.
— Добър вечер — каза тя с дрезгав глас. Ейдийн не разбра дали това трябваше да бъде поздрав, или пък пренебрежителен жест. Очевидно Маккаски си задаваше същия въпрос, защото стоеше до колата като истукан. Луис го беше предупредил да не идва, но Маккаски беше отвърнал, че в задълженията му влиза да изпрати Ейдийн.
Погледът на Мария не потрепна, нито пък изгуби остротата си.
— Мария, това е Ейдийн Марли — каза Луис. — Тя работи за Оперативния център и е присъствала на убийството.
Дълбоките очи на Мария се прехвърлиха върху Ейдийн, но само за момент. Тя мина покрай нея и спря пред Даръл.
— Мария, Ейдийн ще дойде с теб до Сан Себастиан — каза Луис.
Тя кимна, обаче не свали погледа си от Маккаски. Лицата им бяха само на сантиметри едно от друго.
— Здравей, Мария — каза Маккаски.
Мария дишаше съвсем бавно. Плътните й гъсти вежди оформяха дръзка, категорична линия, която напомняше за крепостна стена. Бледите й, чувствено извити устни оформяха следващата.
— Молех се да не те видя никога вече — каза тя. Гласът и беше плътен и дълбок.
Лицето на Маккаски се стегна.
— Значи не си се молила достатъчно.
— Може и да си прав. Бях много заета. Плачех.
На това Маккаски не реагира.
Очите на Мария заблуждаха някъде над него. Като се изключеше това, в чертите й не настъпи никаква промяна. На Ейдийн й се струваше, че тази жена търси нещо. Мъжа, когото беше обичала навремето, спомени, които да омекотят омразата? Или може би нещо друго, съвсем различно? Нещо, което да подхрани гнева й отново? Вида на ръцете, гърдите, бедрата и пръстите, които беше държала и милвала?
Мария се обърна, отиде при колелото си и извади веригата за заключване от кошницата зад седалката.
— Да ми го пазиш, Луис — каза тя, като посочи колелото. След това се приближи до Ейдийн и протегна ръка. — Извинете за грубостта ми, госпожице Марли. Аз съм Мария Корнеха.
Ейдийн пое ръката й.
— Казвай ми Ейдийн.
— Радвам се да се запозная с теб, Ейдийн — каза Мария и погледна Луис. — Има ли още нещо, което не си ми казал, а трябва?
Луис поклати глава.
— Ти знаеш кодовете. Ако междувременно се появи нещо ново, ще ти се обадя по клетъчния.
Мария кимна, пак погледна Ейдийн и каза:
— Да тръгваме. — И закрачи към хеликоптера. Очевидно полагаше максимални усилия да не погледне към Маккаски.
Ейдийн метна раницата си на рамо и побърза да я последва.
— На добър час и на двете — каза Маккаски, когато минаваха покрай него.
Само Ейдийн се обърна, за да му благодари.
Хеликоптерът „Кавазаки“ заработи на по-бързи обороти. Макар че въобще нямаше да могат да се чуят сред рева на двигателя, на Ейдийн и стана неприятно от болезненото мълчание. Освен това изпитваше противоречиви чувства. Като колежка на Маккаски усещаше, че трябва да каже нещо от негово име. Като жена обаче знаеше, че също трябваше да подмине пожеланието му — и при тази мисъл започна да проклина всички мъже по принцип. Проклинаше баща си, че е бил алкохолик. Проклинаше пласьорите на наркотици, които съсипваха живота на младежите, разваляха семейства, оставяха вдовици и сираци в Мексико. Проклинаше мъжете, които се появяваха в живота й от време на време и които оставаха джентълмени за точно толкова време, колкото им беше необходимо да я вкарат в леглото си.
Качиха се на борда на хеликоптера и след минута вече бяха високо във въздуха. Седяха съвсем близо една до друга в малката кабина, а тишината продължаваше ли продължаваше, докато накрая Ейдийн не издържа.