За Хуан Мартинес нападението на яхтата беше нещо нечувано. Обхватът на удара беше направо несравним — толкова много глави на „фамилии“ убити наведнъж. Хуан никога не се беше притеснявал от актовете на насилие през всичките години на служба за сеньор Рамирес. Нападенията, свързани с корабостроителния концерн, особено в началните години, обикновено бяха насочени срещу кораби, машини или сгради. Веднъж или два пъти бяха нападани работници, но никога собствениците или управленският персонал. Направеното тази нощ просеше за отговор в същия тон. Хуан — улично хлапе от Манреса, работило за сеньор Рамирес цели дванайсет години, нямаше търпение да нанесе ответния удар. Преди това обаче трябваше да разбере на кого. Радиостанцията беше подходящо място, където да започне търсенето.
Заедно с трима свои другари Хуан тръгна с кола към малката местна радиостанция. Тя се намираше на едно възвишение с височина около триста метра, един от трите хълма точно на север от залива Ла Конча в Сан Себастиан. Тесен път водеше до средата на хълма. По склона имаше множество луксозни оградени къщи, които, разбира се, имаха изглед към залива.
„Колко ли глави на «фамилии» живеят тук?“ — чудеше се Хуан, докато се возеше на седалката до шофьора. Беше взел една раница, която беше напълнил в завода. Никога не беше идвал по тези места. Гледката към крайбрежната ивица — едновременно живописна и тържествена — го караше да се чувства неловко. Той беше човек, който се наслаждаваше най-много на работата и всякакъв вид дейност. Тук се чувстваше толкова не на място, колкото ако се намираше в някоя от окъпаните от лунна светлина градини, които се мяркаха за част от секундата през железните порти.
В горната част на хълма пътят се стесняваше и вече не бе асфалтиран. Тук обикновено идваха само велосипедисти или туристи. При един завой гледката към залива се скри; тук тревата не беше поддържана и тучна, а остра и рядка. Хуан отново се почувства като у дома си. Малко по-нагоре пътят свършваше пред ниска сграда от сгуриени тухли. Около сградата имаше двуметрова телена ограда С бодлива тел по върха.
Радио „Насионал де Публико“ беше малка станция, чийто обхват стигаше на юг до Памплона и на север до Бордо във Франция. Обикновено през деня по нея се излъчваха новини, музика и местни прогнози за времето, а вечер програми на теми, актуални за баското население. Собствениците бяха отявлени баски антисепаратисти, които бяха минали през няколко въоръжени нападения и опити за опожаряване. Точно поради тази причина сградата беше изградена от такива тухли и се намираше доста навътре от подсилената с бодлива тел ограда. Излъчващата антена беше забучена точно по средата на покрива. Представляваше висока заострена конструкция от червени и бели мачти-антени. Беше висока около четиридесет и пет метра и завършваше с мигаща червена светлина.
Шофьорът угаси фаровете на колата, спря на около триста метра от портата и четиримата мъже слязоха. Хуан извади от багажника един велосипед, метна раницата на рамо и смело забута велосипеда към портата. Другите трима сложиха заглушители на пистолетите си и го последваха на трийсетина метра. Хуан пъхтеше силно и стъпваше шумно, отчасти за да прикрие шума от стъпките на останалите, отчасти за да се увери, че в сградата ще го чуят.
Както беше очаквал, в двора имаше охрана. Трима мъже с пушки, очевидно не професионални бодигардове. Без съмнение ги бяха повикали да хвърлят по едно око на станцията заради евентуалните последици от пускането на записа. Хуан и другарите му вече предварително бяха решили, че ако на територията на радиостанцията има патрул, всичките му членове ще трябва да бъдат извадени от строя тихомълком и наведнъж.
Хуан положи максимални усилия да се успокои. Не можеше да позволи хората от охраната да го видят как трепери. Тази операция беше негова и той не искаше другите членове на „фамилията“ да си помислят, че е нервен.
Пред портала Хуан спря и каза високо:
— Мамка му!
Единият от пазачите се запъти към него с бърза крачка, другите двама останаха отзад да го прикриват.
— Какво искаш? — попита пазачът. Беше висок хилав мъж с къдрави кичури оредяваща кестенява коса.
Хуан го изгледа, сякаш беше напълно стъписан.
— Искам да знам къде съм, по дяволите!
— А къде, по дяволите, искаш да стигнеш? — попита пазачът.
— Търся почивната станция „Иглесиас“.
Пазачът се усмихна самодоволно и със съжаление.
— Страхувам се, че те чака още доста път. Ако трябва да бъда съвсем точен — назад и на изток.
— Как така бе, човек?
Пазачът посочи с палец вдясно от себе си.
— Почивната станция, дето я търсиш, е на съседния хълм, онзи с…