Адолфо не отговори. Можеше да си позволи да почака малко, преди да излъже отново. Единственият път, когато беше видял генерал Амадори — истинския генерал, а не тоя измислен генерал Пинтос — беше на едно събрание на цивилните съратници в един хангар за самолети в Бургос. Точно там Генерала беше предупредил всички, че ден като този може да дойде. Че могат да бъдат открити и разпитвани. Но че щом войната започне, няма да има значение какво са казали. Предупреди ги обаче да стискат зъби, докато могат, заради собственото си чувство за чест.
„Повечето хора могат да бъдат съкрушени — беше казал той. — Номерът е да не бъдеш съкрушен, преди да си успял да заблудиш врага. Ако бъдете заловени, не можете да направите нищо, за да предотвратите мъченията. Единственото, което трябва да правите, е да говорите. Ръсете на врага лъжи. Лъжете, докато можете. Лъжете, докато врагът не може да различи истината от лъжата, точната информация от фалшивата.“
— Къде е разпределен генерал Пинтос? — продължи мъчителят му.
Адолфо поклати глава. Пак натикаха чорапа в устата му, после той усети как го блъсват напред и пъхат другия му крак в жестоката паст на печката. Гърчовете му бяха също толкова отчаяни, колкото и предишните. Но въпреки болката имаше нещо, което му действаше успокоително. Болката в десния крак вече не беше така непоносима. Той се вкопчи в тази мисъл и остана така, докато болката в левия не я изскубна от съзнанието му и не изпрати потоци страдание по цялото му тяло. С изключение на дясната ръка. Там не усещаше нищо. Съвсем нищо, освен болка — и това го уплаши безумно. Накара го да се почувства някак мъртъв.
Извадиха крака му от печката и отново го приковаха към земята. Тъмното лице отново се надвеси над него. Сълзите замъгляваха очите на Адолфо.
— Къде е разпределен Пинтос?
Потоците болка се бяха превърнали в постоянно парене, но вече не бяха толкова жестоки. Адолфо знаеше, че може да издържи до следващия рунд — в каквото и да се състоеше той. Направо се гордееше със себе си. По някакъв странен начин отново се чувстваше свободен. Свободен да страда, но и свободен да противостои. Беше въпрос само на неговия собствен избор.
— Ба… Барселона — изстена той.
— Лъжеш.
— Н… не!
— На колко години е?
— П… петдесет и… две.
— Цветът на косата му?
— Кестенява.
Палачът му го фрасна.
— Лъжеш!
— Не. Казвам… истината.
Лицето поплува известно време над него, след което чорапът отново се върна в устата му. Адолфо усети как го дърпат настрани. Сграбчиха лявата му ръка, вдигнаха я и я пъхнаха в печката.
Той изкрещя неистово, пръстите му се свиха в юмрук, за да се спасят от горещината. После потъна в мрак.
Дойде на себе си надвесен над мивката. Върху тила му шуртеше вода. Задави се, повърна, после пак го повалиха по гръб на пода. Всяко късче плът по стъпалата и лявата му ръка пулсираше на горещи вълни.
Чорапът пак се озова в устата му.
— Много си издръжлив — каза тъмното лице. — Ние обаче имаме както време, така и опит. Първите неща, които обикновено излизат от устата на хората, са лъжи. Ще продължим с теб, докато не получим истината. — Лицето се наведе още по-ниско. — Сега ще ни кажеш ли за кого работиш?
Адолфо се тресеше целият. Тези части от тялото му, които не бяха нито изгорени, нито счупени, бяха като измръзнали. Той поклати глава два пъти.
Този път не го дръпнаха към печката. Чорапът влезе още по-надълбоко в устата му и някой го задържа там. Щангата надвисна над рамото му и в следващия миг се стовари с всичка сила. Костта се счупи със съвсем ясен звук. Той изкрещя през чорапа. Желязото отново се издигна и отново се стовари — този път по-ниско — между рамото и лакътя. Още една кост изпращя. Той изкрещя отново. С всеки удар идваше вълна агония, след което настъпваше пълна безчувственост.
Всеки вик беше компромис с волята му. Болката си беше болка, но всеки вик означаваше поражение. А колкото повече частици от борческия си дух губеше, толкова по-малко опора му оставаше.
— Щом заговориш, боят ще спре — каза гласът.
Някой започна да го обработва отляво и той заподскача и зави при всеки удар. Усещаше, че стената на съпротивителните му сили пада все по-бързо. И тогава се случи нещо изненадващо. Вече сякаш въобще не беше себе си. Цялото му тяло беше натрошено — това не беше той. Волята му беше съкрушена — това също не беше той. Той вече беше някой друг. И този друг искаше да говори.
Каза нещо през чорапа. Лицето се приближи към него, ударите спряха. Чорапът излезе от устата му.
— Ам… Ам…
— Какво? — попита тъмното лице.
— Ама… дори.
— Амадори ли? — повтори тъмното лице.