— Ам… а… до… ри. — На всеки дъх излизаше по една сричка. Адолфо просто не можеше да се спре. Единственото, което искаше, бе да спре болката. — Ге… не… рал.
— Генерал Амадори — каза лицето. — Значи за него работиш?
Адолфо кимна.
— Има ли и някой друг?
Адолфо завъртя отрицателно глава и затвори очи.
— Вярваш ли му? — попита някой.
— Виж го само — отговори някой друг. — Не може да диша, камо ли да лъже.
Адолфо усети как го освобождават. Беше му приятно просто да си лежи по гръб. Отвори очи и се вторачи в тъмните силуети над себе си.
— Какво ще го правим? — попита мъжки глас.
— Той е убил сеньор Рамирес — отвърна му друг. — Значи трябва да умре. Бавно.
И това беше последната дума по въпроса — не защото имаше някакъв консенсус, а защото мъжът стовари щангата върху гръкляна му. Главата на рибаря подскочи и падна; безчувствените му крайници не помръднаха. Ларинксът му бе строшен. Адолфо остана да лежи неподвижно. Хриптеше. Гърлото му бе пълно с кръв. Можеше да вдишва само толкова въздух, колкото да остане в съзнание, но не и да задоволи дробовете си.
Болката се превърна в постоянен рев и това му помогна да остане в съзнание. Той пак беше Адолфо Алказар, но агонията в крайниците и гърлото му правеше почти всички мисли невъзможни. Той не можеше да реши дали е действал геройски, като беше издържал колкото може по-дълго, или пък страхливо, като беше издал всичко. Имаше проблясъци на мисли, които му казваха, че е бил смел, но после идваха и тези, които му нашепваха, че не е бил. И изведнъж като че ли всичко това загуби смисъла си, защото той започна да се тресе — болката го заля от главата до петите.
Нямаше представа колко време е лежал така, нито дали очите му са били отворени, или не. Изведнъж обаче усети, че очите му са отворени, стаята е много по-светла, а над него се е надвесила човешка фигура.
Беше брат му — Берто.
Норберто хлипаше и говореше нещо. Правеше някакви знаци над лицето му. Адолфо се опита да вдигне ръка, но тя просто не реагираше. Опита се да говори…
— А… ма… до… ри.
Дали Норберто го беше чул? Дали беше разбрал?
— Градската… цър… църква.
— Адолфо, лежи спокойно — каза Норберто. — Обадих се на лекаря. О, Боже!
Норберто продължи да реди молитвата си.
— Предупреди… Ге… не… ра… ла… те… знаят.
Норберто постави ръка върху устните на брат си, за да го накара да млъкне. Адолфо се усмихна едва-едва. Ръката на брат му беше мека и любяща. Болката като че поутихна.
И тогава главата му се търкулна на една страна, очите му се затвориха и болката изчезна.
18.
Вторник, 04:19 ч. Сан Себастиан, Испания
Хеликоптерът остави Мария и Ейдийн на юг от града в една от запустелите извивки на Рио Урумеа — реката, която минаваше през града. Край пътя ги чакаше кола под наем, осигурена от Хорхе Сорел — местен полицейски служител, който работеше за Интерпол.
По време на полета Мария беше разгледала картата, която беше взела със себе си. Знаеше пътя до радиостанцията и за Ейдийн беше съвсем очевидно, че няма търпение да стигне дотам. Докато си запалваше цигара обаче, Хорхе каза, че нямало смисъл да се ходи в радиостанцията.
— Какво искаш да кажеш? — попита тя.
— Преди малко повече от час персоналът там е бил нападнат — обясни той.
— Нападнат? — възкликна Мария. — От кого?
— Още не знаем — призна полицаят.
— Професионалисти ли са били? — попита тя нетърпеливо.
— Много е възможно — отвърна той. — Изглежда, че са знаели точно какво да правят. Има много изпотрошени крайници, а и челюстите на всички също са счупени.
— Какво са искали? — попита Мария.
Хорхе поклати глава.
— И това не знаем. Качихме се горе, понеже изведнъж излъчването на програмата спря.
Мария започна да ругае като бясна, после се поуспокои и каза:
— Страхотно! Има ли някакви следи?
Хорхе пак поклати глава.
— Жертвите въобще не могат да говорят, а и в момента лекарите са ги натъпкали с успокоителни. Предполагаме, че нападателите са искали да разберат кой им е занесъл касетата със записа.
— Тъпаци — изръмжа Мария. — Хич ли не са очаквали подобно нещо? Не са ли взели някакви предпазни мерки?
— Взели са — отвърна Хорхе. — Жалкото е, че са били наистина добре подготвени за подобно нещо. Тази станция винаги е била обект на недоволство. Нали знаеш, че политиката им си е направо антиправителствена. Целият район е заграден с бодлива тел, а самата постройка е направена като бункер. Дори вратата е метална. Работещите вътре носят оръжие. Подобни пречки обаче могат да спрат само плахите. А тези нападатели въобще не са били от плахите.