— Кой е Амадори? — попита тя.
— Учен — отвърна Мария. — Освен това е генерал, но за военната му кариера не знам кой знае колко. Познавам го като добре приеман автор на статии за историята на Испания.
— Очевидно нещо в тях те тревожи.
— Всъщност да — отговори Мария и запали цигара. — Какво знаеш за нашия национален герой Сид?
— Само това, че е отблъснал маврите и е помогнал за обединяването на Испания около 1100 година. А също и че имаше филм за него. С Чарлтън Хестън.
— Има също така една епическа поема, както и пиеса, написана от Корней — каза Мария. — Веднъж я поставих в моя театър. Но както и да е. Ти отчасти си права. Сид е бил рицар — Родриго Диас от Бивар. От около 1065 година до смъртта си през 1099-а е помагал на крал Санчо II, а след това и на наследилия го Алфонсо VI да си възвърнат кралство Кастилия от ръцете на маврите. Точно маврите го нарекли el Cid — „Господаря“.
— Почетен от враговете си — възкликна Ейдийн. — Впечатляващо.
— Всъщност — каза Мария — те се страхували от него, което била и неговата цел. Когато паднала и последната крепост на маврите — Валенсия, — Сид нарушил мирните споразумения, убил стотици хора и изгорил водача им жив. Той въобще не е бил чистият и неопетнен рицар, за какъвто разказва легендата — просто е бил готов да направи всичко, само и само да защити родината си. Част от мита е и схващането, че се е борил за обединяването на Испания. Той се е борил за Кастилия. Докато другите кралства запазвали мира си с Алфонсо, докато го почитали, нито Алфонсо, нито Сид ги било грижа какво става с тях. Генерал Амадори е авторитет по историята, свързана със Сид — продължи Мария. — Винаги обаче в съчиненията му се долавя желанието да бъде нещо повече.
— Искаш да кажеш, че иска да бъде втори Сид — каза Ейдийн.
Мария поклати глава.
— Сид е бил много възхваляван рицар. У генерал Амадори има нещо повече от желание да поведе война. Ако прочетеш неговите есета в политическите издания, ще видиш, че той е един от водещите защитници на нещо, което той самият нарича „снизходителен милитаризъм“.
— Звучи ми като приемливо название на държава с военна диктатура — каза Ейдийн.
— Ами то си е така — съгласи се Мария, смукна от цигарата си и изхвърли фаса през прозореца. — Той обаче придава ново звучене на моделите на нацистка Германия и сталинистка Русия: милитаризъм без завладяване. Той вярва, че ако една нация е силна, няма нужда да се завладяват други нации. Те сами ще дойдат при нея, за да търсят възможности за търговия, за да търсят покровителство, за да имат връзка с великите. Че силата и мощта й ще растат не от водене на войни, а от доброволно подчиняване на другите.
— Значи генерал Амадори не иска да бъде като Хитлер — каза Ейдийн. — Иска да бъде нещо като крал Алфонсо.
— Точно така — съгласи се Мария. — Това, на което сме свидетели, може да се окажат усилията на Амадори да стане абсолютен владетел на Кастилия, а самата Кастилия да превърне във военен център на Испания. Център, който ще диктува условията на другите райони. А е избрал точно този момент…
— Защото ще изглежда така, сякаш придвижва бойни сили и участва в събитията, за да спре една контрареволюция — допълни Ейдийн.
Мария кимна.
Ейдийн погледна просветляващото небе, после къщите на красивото рибарско селище. То изглеждаше така спокойно, така примамливо, но въпреки това беше разложено. Тук за по-малко от един ден бяха убити или брутално обезобразени повече от десет души. Тя се зачуди дали от момента, в който хората са слезли от дърветата и са започнали да покваряват райската градина, въобще е имало период, в който съдбата им да им е излизала евтино.
— Цената, изразена в кръв, ще бъде много висока — каза Мария, сякаш прочела мислите й. — Аз самата съм от Андалусия. Моите сънародници, както и останалите, ще се борят — не за да остане Испания единна, а за да попречат на Кастилия да се превърне в сърце и душа на една нова Испания. Става въпрос за съперничество, което датира още от времето на Сид. И ако не намерим начин да спрем хора като Амадори, то ще продължи дълго и след като нас вече ни няма.
„Не — реши Ейдийн. — Никога не е имало период, в който хората да са приемали безрезервно другите и начина им на съществуване. Все още сме прекалено близко до дърветата, за да можем да постигнем това. Освен това сред нас има твърде много упорити маймуни, които не са доволни от размера и устройството на стадото.“
Замисли се за отец Алказар. Един човек, който се опитваше да следва Божия път, макар и да се намира в хватката на личното си страдание. Имаше и добри хора сред хищниците. Само ако можеше властта да е в техни ръце…