— Чакай малко! — викна Ейдийн. — Да не би да ги караш да стрелят по испански войници?
— Не знам! — сопна се Мария и хукна към колата. — Сигурно са хората на Амадори. Ако бъдат заловени или избити някои от членовете на „фамилията“, той ще постигне това, от което се страхувахме. Като премахне ябълката на раздора, ще се издигне в очите на хората.
Ейдийн хукна след нея. Опитваше се да си представи дали сценарият може да е друг. В Сан Себастиан обаче нямаше бунтове, а полицията се занимаваше с разследването на експлозията в залива. Между мястото, където се намираха, и планината имаше само няколко малки къщурки и поле: корабостроителницата на Рамирес беше единственото място, което като мишена беше достатъчно голямо, че да привлече четири хеликоптера.
„И това е една цивилизована страна, която се готви да тръгне на война срещу себе си“ — помисли си тя. Колкото и да беше трудно да приеме този факт, нещата все повече заприличваха точно на това.
— Къде отивате? — извика Хуан подир тях.
— Да се обадя на шефа си! — викна Мария. — Ще ви съобщя, ако открия нещо.
— Кажете на хората си, че няма да се бием, ако не ни атакуват! — извика Хуан, после двамата с Фердинанд хукнаха към сградата. Хеликоптерите вече бяха на по-малко от половин километър. — Кажете им, че не искаме да се бием срещу честните войници или хората на…
Думите му се удавиха в пронизителния бумтеж на роторите в момента, в който хеликоптерите се спуснаха към фабриката. Само след секунда към бумтежа се прибави отчетливото чаткане на изстрели и Хуан и Фердинанд се хвърлиха на земята.
22.
Вторник, 05:43 ч. Мадрид, Испания
Даръл Маккаски не можа да заспи. След като отведе Ейдийн на летището, той се върна заедно с Луис в офиса на Интерпол в Мадрид. Малкият комплекс заемаше един-единствен етаж в областния полицейски участък. Тухлената сграда от края на миналия век се намираше точно до широкия Гран Виа, на Кале де Хорталеза. Пътуването до града мина в мълчание, защото Маккаски се беше замислил за месеците, изживени заедно с Мария.
Когато се върнаха, Маккаски легна на мекия диван в малката столова. Но макар да затвори натежалите си клепачи съвсем лесно, въобще не можа да затвори отворилата се рана в сърцето си. Гневът на Мария го беше разстроил, макар че беше очаквал подобно поведение от нейна страна. По-лошото в цялата работа обаче беше да се види отново с тази жена. Това за пореден път му припомни за най-голямата грешка в живота му: че преди две години я беше пуснал да си отиде.
А най-тъжното беше, че още тогава знаеше, че прави грешка.
Както си лежеше, си спомни съвсем живо всичките различия, които бяха изплували между двамата по време на престоя й в Америка. Тя живееше за момента, без да се тревожи кой знае колко за здравето, парите или опасността в някои от задачите, които поемаше. Вкусовете им се различаваха както по отношение на музиката, така и на спортовете, които обичаха да гледат или да упражняват. Тя предпочиташе да кара колело, той обичаше да ходи или да кара кола. Той обичаше градовете и оживените шумни места, тя предпочиташе провинцията.
Каквито и да бяха различията помежду им обаче — а те никак не бяха за пренебрегване, — едно нещо беше вярно. Бяха се обичали. Това можеше да бъде много повече, отколкото му бяха позволили. Поне в момента със сигурност беше повече.
Маккаски помнеше каква физиономия направи тя, когато й каза, че на него подобна връзка не му върши работа. Никога нямаше да забрави това изражение — непоклатимо, но и много наранено — като на войник, който току-що е бил ранен, но отказва да го повярва и е решен да остане в строя. Беше едно от ония неща, които просто се запечатват в душата ти и от време на време се връщат толкова живи, сякаш се случват тъкмо сега.
— Емоционална малария — беше казала психоложката на Оперативния център Лиз Гордън, когато бяха заговорили за прекъснатите интимни връзки.
Много точно го беше уцелила.
В стаята се втурна Луис, спусна се към единия телефон и направи знак на Маккаски да вдигне другия.
— Мария се обажда — каза той. — На пета линия. В момента ги нападат.
Маккаски скочи от дивана и се втурна към телефона.
— Добре ли са?
— Засега да — отговори Луис. — Мария твърди, че е най-добре да останат където са. — И грабна слушалката.
Маккаски направи същото и натисна бутона за пета линия.
— Мария? — каза Луис. — Даръл слуша на другия телефон, а Пол проверява какви са хеликоптерите. Какво става?
Маккаски реши да не задава въпроси. Ако имаше нещо, което бе пропуснал, Луис щеше да му разкаже след това.