— Два от хеликоптерите кръжат над територията на корабостроителницата — обясни Мария. — Другите два се носят точно над покрива й. От тях се изнизват бойни отряди. Някои от войниците заемат позиция по покрива. Други използват алуминиеви стълби, за да слязат до вратите. Всички са въоръжени с автомати.
— Каза, че вече са застреляли двама…
— Стреляха по двама от членовете на фамилията Рамирес — Хуан и Фердинанд — отвърна Мария. — И двамата са взели участие в отмъщението за нападението на яхтата. Те обаче паднаха на земята и се предадоха — мисля, че им няма нищо.
Гласът й беше спокоен и ясен. Маккаски се гордееше с нея и изпитваше неистовото желание да си вземе обратно ония тъпи егоистични думи, които й беше наговорил навремето.
— Тъкмо разговаряхме с въпросните двама, когато започна нападението — продължи Мария. — Не знам дали отрядите са се прицелили в тях специално, или просто хеликоптерите са открили огън по най-близката цел.
— Пазачът… — каза Ейдийн.
— Да, точно така — добави Мария. — Ейдийн забеляза, че пазачът на фабриката е изчезнал, когато започна нападението. Той е бивш военен. Може да е посочил двамата мъже на хората в хеликоптерите.
През вратата се втурна висок мускулест служител и докладва:
— В компютъра няма никакъв планиран полет за хеликоптери.
— Това не е минало по обичайната верига команди — каза Луис по телефона.
— Хич не съм изненадана — каза Мария.
— Какво ще рече това? — попита Луис.
— Убедена съм, че генерал Рафаел Амадори е дал заповед за тази прочистваща операция като част от лична война — обясни Мария. — Подредил е събитията така, че парламентът му е дал правомощия за спешна намеса. Освен това си е направил много ясни сметки как да елиминира опозицията си. Докато някой реши да се опита да го спре, вече ще е твърде късно.
— Знаем ли къде е базата на генерала? — попита Маккаски.
— Не още — отвърна тя. — Сигурна съм обаче, че е направил всичко възможно достъпът до него да е изключително труден. За Амадори бих казала само следното: очевидно се е подготвил много добре.
Маккаски забеляза промяна в тона й. Усети я, защото изпита мъничко ревност. Мария не одобряваше нито действията, нито мотивите на Амадори, но определено му се възхищаваше поне малко.
Мария замълча. В слушалката се чуха изстрели.
Ейдийн каза нещо, което Маккаски не успя да разбере.
— Мария! — извика той. — Говори ми!
Минаха няколко секунди преди тя да се включи отново.
— Извинете. Отрядите влязоха във фабриката. Опитахме се да видим какво правят, но пред нас има паркирани коли. Чухме няколко откоса от страна на войниците и… мамка му!
— Какво става? — попита Маккаски.
Чуха се някакви резки заповеди, последва автоматичен огън.
— Мария! — изкрещя Маккаски.
— Оставиха се войниците да ги провокират — каза тя.
— Кой? — попита Луис.
— Вероятно някои от членовете на „фамилията“, а също така и някои от работниците — обясни Мария. — Отвътре също се чува стрелба. Навън търчат работници, падат… Стрелят по тия, които имат оръжия. Хуан им крещи да се предадат.
Маккаски погледна Луис. Служителят от Интерпол беше пребледнял.
— Невероятно! — каза Мария. — Войниците стрелят по всеки, който не хвърли оръжието си. Дори да са само някакви си лостове! Вътре хората крещят. Струва ми се, че предупреждават останалите да се предадат.
— На какво разстояние са войниците от вас? — попита Маккаски.
— На около четиристотин метра. Наоколо обаче има и други коли — мисля, че не знаят за присъствието ни.
По горната устна на Маккаски изби пот. Целият свят като че ли се сгромоляса. Щеше му се измисли начин, по който да измъкне двете жени оттам. Погледна колегата си и попита:
— Луис, какво става с полицейския хеликоптер?
— Там си е…
— Знам. Но можеш ли да получиш разрешение да го използваме?
Луис вдигна безпомощно ръце.
— Дори и да можех, те едва ли ще тръгнат. Войниците могат да помислят, че машината е на „фамилията“.
Силна военна агресивност и параноя. Комбинация, която караше лидерите да не се доверяват на никого освен на най-приближените си съветници. Ситуация, която превръщаше войниците в убийци. На Маккаски му се прищя отрядът за бързо реагиране да е тук, а не някъде над Атлантика, на часове път.
Дълго време никой не каза нищо. Маккаски продължи да гледа Луис. Имаше три възможности. Жените можеха да останат където се намираха в момента; можеха да се опитат да се измъкнат; или можеха да се опитат да се предадат. Ако се опитаха да се измъкнат и ги забележеха, сигурно щяха да загинат. Ако се опитаха да се предадат, също можеше да загинат. Най-безопасната тактика като че ли беше да останат на място и да покажат фалшивите си документи за самоличност, ако ги открият. Маккаски се чудеше дали Луис ще вземе решението вместо тях. Служителят от Интерпол имаше постоянния навик да поема отговорността за действията на хората си, след което да поема всички удари върху себе си. Сега обаче не ставаше въпрос за вина или слава. Сега ставаше въпрос за два човешки живота.