— Мария — каза Луис в слушалката, — какво смятате да правите?
— Чудя се — отвърна му тя. — Нямам представа каква е целта на нападателите. В момента виждаме как отвътре излизат заложници. Няколко десетки. Нямаме представа обаче къде ще бъдат отведени. Може би някъде, където ще ги разпитват. Чудя се…
— Какво се чудиш? — попита Луис.
На другия край на линията се чу приглушен разговор. После настъпи тишина, ако не се броеше далечната стрелба.
— Мария? — каза Луис.
Разговорът очевидно беше спрял. Чуваше се само стрелбата.
— Мария! — повтори Луис.
След малко се включи Ейдийн.
— Не е тук.
— Къде отиде? — попита Луис.
— Тръгна към фабриката с вдигнати ръце — отвърна Ейдийн. — Ще се опита да се предаде.
23.
Понеделник, 22:45 ч. Вашингтон
Телефонното обаждане на шефа на Държавна сигурност Стив Бъркоф беше съвсем кратко, но много изненадващо.
— Президентът смята да направи радикална промяна в държавната политика по отношение на Испания — информира той Пол Худ. — Ела в служебния кабинет на Белия дом в единайсет и половина. И ако обичаш, моля те, донеси последните данни от разузнаването за военната ситуация там.
Не беше изминал и един час от конферентния разговор с генералния секретар на Обединените нации Мани. Тогава бяха решили, че ще се поддържа статуквото. Худ беше успял да подремне. Зачуди се какво ли се е променило от разговора насетне.
Той, разбира се, каза, че ще бъде на мястото точно в единайсет и половина. След това отиде в малката си лична умивалня в задната част на кабинета. На стената под аплика имаше телефон. След като си наплиска лицето с вода, Худ се обади на Боб Хърбърт. Помощникът на Хърбърт каза, че шефът му в момента говорел по телефона с Даръл Маккаски, и попита дали обаждането на Худ може да почака. Худ каза, че не е спешно, и помоли Хърбърт да му се обади, след като приключи разговора си.
Тъкмо си дооправяше вратовръзката, когато иззвъня вътрешната линия. Худ й се зарадва много. Също като лешояд, привлечен от мършата, умореният му ум се беше върнал към Шарън и децата. Той не знаеше защо — чудеше се дали не е за да накаже себе си, — но точно в момента не искаше да мисли за тях. Назряваше голяма криза и не беше време да преоценява собствения си живот и цели.
Худ натисна бутона и каза:
— Худ слуша.
— Пол, Боб се обажда — чу се гласът на Хърбърт.
— Какви са новините от Даръл?
— Доста мрачни — отвърна Хърбърт. — От националното разузнаване потвърдиха, че четири хеликоптера — очевидно изпратени от генерал Амадори — са нападнали корабостроителницата на Рамирес в 05:20 местно време. Ейдийн Марли и Мария Корнеха са били на паркинга, прикривали са се в колата по време на нападението. Испанските войници са застреляли около двайсет души, преди да завземат корабостроителницата. Според Ейдийн — която е още в колата и поддържа контакт с Даръл — Мария се е предала на войниците. Надявала се да разбере къде е седалището на Амадори, за да ни предаде информацията.
— В момента има ли непосредствен риск за живота на Ейдийн?
— Според нас не — отвърна Хърбърт. — Отрядите не са тръгнали да претърстват паркинга. На Ейдийн й се струва, че просто искат да приберат няколко души и да се изметат оттам.
— Ами с Мария какво ще стане? — попита Худ. — Ще се опита ли да спре Амадори? — Той беше сигурен, че в Белия дом имат някаква информация за тези събития. Вероятно това беше една от причините за набързо свиканото съвещание. Знаеше и че президентът ще зададе съшия въпрос.
— Честно да ти кажа, не знам — призна Хърбърт. — Щом свършим разговора с теб, ще помоля Лиз да ми даде психологическия портрет на Мария, който й направиха, докато работеше тук. Може би това ще ни помогне.
— На какво мнение е Даръл? — попита Худ нетърпеливо. — Ако някой познава Мария Корнеха, това е той. — Худ нямаше много голямо доверие на психоаналитичните профили. Хладните, бълвани на конвейер изследвания бяха много по-малко ценни за него от човешките чувства и интуицията.
— Че кой мъж познава която и да било жена? — попита Хърбърт.
Худ понечи да му каже да не философства, но се сети за Шарън и не каза нищо. Хърбърт беше прав.