— За да се опитам да ти отговоря обаче — продължи Хърбърт, — ще ти кажа, че според него тя няма да се замисли много, ако трябва да го убие. Можела да бъде доста целенасочена и много, много съсредоточена. Каза, че можела да грабне някоя писалка или кламер и да направи дупка в бедрената му артерия. Каза също така, че според него тя ненавиждала варварските му методи, но в същото време се възхищавала на смелостта и силата му.
— Което ще рече?
— Че може да се замисли прекалено дълго — отговори Хърбърт. — Да се поколебае и така да изпусне най-подходящата възможност.
— Би ли могла да се присъедини към него? — попита Худ.
— Даръл каза, че не. Определено не.
Худ не беше толкова сигурен, но предпочете да разчита на мнението на Даръл по този въпрос. Хърбърт нямаше никаква допълнителна информация за смъртта на Серадор нито пък за участието му в убийството на Марта. Каза обаче, че продължавал да работи и по двата въпроса. Худ му благодари и го помоли да изпрати всички последни данни на президента. След това потегли към Белия дом.
Нямаше много коли по това време и той успя да стигне за по-малко от половин час. Излезе от Конститюшън Авеню, сви по 17-а улица и направи десен завой по еднопосочната улица „Е“. После сви наляво и спря пред югозападната порта за специални посетители. Пуснаха го на пропуска и след като паркира, той влезе в Белия дом през Западното крило. Тръгна по просторните коридори. В каквото и настроение да беше, в каквато и криза, до каквото и ниво на цинизма си да беше стигнал, Худ винаги се вълнуваше и изпадаше в страхопочитание пред мощта и историята на Белия дом. Тази сграда беше връзката между миналото и бъдещето. Двама от великите предци на нацията бяха живели тук. От това място Линкълн беше съхранил и укрепил страната. Втората световна война беше спечелена от това място. Решението да се стъпи на Луната беше взето тук. Ако я имаше налице подходящата смеска от мъдрост, кураж и умения, тази крепост можеше да води страната — а по този начин и света — към постигането на всичко. Когато се намираше тук, на Худ му беше трудно да разсъждава върху провалите на лидерите на нацията. Чувстваше само как огънят на надеждата се подклажда от мощния рев на властта.
Качи се на главния асансьор и слезе в служебния кабинет на първо подниво. Под него имаше още три поднива. На тях имаше помещение за положение на война, медицинско помещение и скривалищно помещение за първото семейство и обслужващия го персонал, както и една галерия за бягство. Посрещна го спретнат млад телохранител, който провери отпечатъка от дланта му на един хоризонтален лазерен скенер. Когато устройството даде разрешение за влизане, Худ беше пуснат да мине през металния детектор. Един адютант на президента го пое оттам и го отведе до облицования с дърво служебен кабинет.
Стив Бъркоф вече беше там. Там бяха и внушителният председател на всички шефове от Генералния щаб Кенет Ван Занд, Керъл Ланинг — тя представляваше държавния секретар Ав Линкълн, който в момента беше в Япония, и шефът на ЦРУ Мариус Фокс. Фокс вече приближаваше петдесетте. Беше среден на ръст, набит, с ниско подстригана кестенява коса и отлично ушит костюм. В горното му джобче винаги имаше кърпичка с ярки цветове, макар че те никога не успяваха да заслепят блясъка в кафявите му очи. Той беше човек, който истински се наслаждаваше на работата си.
„Обаче е нов на този пост“ — помисли си цинично Худ. Интересно колко ли време щеше да мине преди бюрокрацията и напрежението от работата да го поизносят.
В средата на ярко осветеното помещение имаше дълга махагонова маса. Пред всяко от десетте места около нея имаше по един засекретен телефон STU-3 и компютърен монитор, а под плота на масата имаше подвижни клавиатури. Компютърната система се поддържаше сама. Всякакъв външен софтуер — дори такъв от Министерството на отбраната или от Държавния департамент — се проверяваше преди да влезе в системата. По стените с цвят на слонова кост бяха окачени подробни цветни карти, които показваха разположението на американските и чуждестранните военни части. По тях имаше флагчета, които да обозначават проблемните точки. Червени флагчета за текущите конфликти и зелени — за потенциалните. В Испания нямаше никакво флагче, нито на територията й, нито пък зелени по крайбрежието. Очевидно промяната на държавната политика не включваше изпращане на американски сухопътни части в региона. Имаше един маркер на сушата, който по всяка вероятност беше за товарния самолет, който можеше да се наложи да изведе от страната американските официални лица.