Никой не беше успял да каже на Худ нещо повече от „здрасти“, когато пристигна президентът.
Майкъл Лорънс беше широкоплещест и висок. И изглеждаше точно както трябва да изглежда един президент. Каквото и да означаваше комбинацията от трите основни черти — харизма, очарование и спокойствие, — които създаваха това усещане, той я имаше. Леко дългата му сребриста коса беше сресана назад, а гласът му отекваше така, сякаш е Марк Антоний на стъпалата на Римския сенат. Президентът Лорънс обаче изглеждаше и доста по-уморен, отколкото когато беше заел поста. Очите му бяха по-трескави, а страните — по-хлътнали. Това беше типично за американските президенти, макар че напрежението от заемания пост не беше единственото, което ги състаряваше така осезаемо — другата причина беше, че животът на всичките им поданици се променяше дълбоко и постоянно вследствие на всяко решение, което взимаха. Беше резултат и от проблемните ситуации рано сутрин или късно вечер, от изтощителните пътувания в чужбина и от онова, което Лиз Гордън веднъж описа като „ефектът на потомството“: напрежението от конфликта между желанието да се осигури положителна оценка на управлението им в учебниците по история и факта, че дават на хората, които са ги избрали, това, което искат в момента. Това беше огромен емоционален и интелектуален товар.
Президентът благодари на всички, че са дошли, и седна. Докато си наливаше кафе, изказа на Худ искрените си съболезнования за смъртта на Марта Макол. Направи няколко коментари за загубата на тази толкова млада и толкова талантлива дипломатка и каза, че вече е назначил човек, който да организира вечер в нейна памет. Худ му благодари. Президентът Лорънс беше много добър артист, но и съвсем искрен, когато ставаше въпрос за нещо толкова човешко.
После веднага се захвана с належащата работа. Беше много добър и в смяната на атмосферата.
— Току-що говорих по телефона с вицепрезидента, както и с испанския посланик сеньор Гарсия Абрил — каза той и отпи от кафето без захар и сметана. — Както знаят повечето от вас, ситуацията в Испания е доста объркана от военна гледна точка. Полицията потушава някои бунтове, докато на други не обръща никакво внимание. Керъл, ще ни дадеш ли кратка справка?
Ланинг кимна, прегледа записките си и каза:
— Полицията и армията пренебрегват бунтовете на кастилците срещу другите етнически групи. Из цялата страна църквите са принудени да се справят буквално с хиляди хора, които отиват в тях за закрила.
— И успяват ли да се справят? — попита Бъркоф.
— Справяха се — отвърна тя, прелиствайки страниците на тефтера си, — докато тълпите в някои райони не станаха прекалено големи — като например „Парокиа Мария Реина“ в Барселона и „Иглесия дел Сеньор“ в Севиля. В момента буквално са заключили вратите си и не приемат никого. В няколко случая е била викана полицията, за да отстранява хората от пространството около църквите — нещо, което — трябва да добавя — е порицано в частни разговори от Ватикана, макар че по-късно днес те ще подканят към „ограничаване и състрадание“ в публично изявление.
— Благодаря — каза президентът. — В момента като че ли има три напълно независими фракции, които се опитват да овладеят положението в Испания. Според посланика Абрил — който винаги е бил напълно откровен с мен — представителите в парламента работят много усърдно по районите си, за да убедят хората си да не се намесват в конфликтите и да продължат да си вършат работата. Обещават на избирателите си какво ли не, за да си осигурят подкрепата им след кризата. Надяват се в края на цялата работа да имат цели купища избиратели, които да използват при формирането на ново правителство.
— Искате да кажете сформирането на ново правителство в рамките на настоящата система? — попита Ланинг. — Или ново правителство в условията на друга система?
— Тъкмо щях да ви кажа за това — каза президентът. — Министър-председателят е останал буквално без никаква подкрепа — както в парламента, така и сред народа. Очаква се, че ще си подаде оставката до ден-два. Абрил казва, че кралят, който е в резиденцията си в Барселона, ще може да разчита на подкрепата на църквата и по-голямата част от населението, с изключение на кастилците.
— Които са си почти мнозинство — изтъкна Бъркоф.
— Около четиридесет и пет процента от населението — поясни президентът. — Което поставя краля в доста нестабилна позиция. Съобщиха ни, че дворецът му в Мадрид направо гъмжи от войници, макар че никой не знае със сигурност дали войската е там, за да го защитава, или да не му позволи да се върне в двореца.
— Или пък и двете — отбеляза Ланинг. — Също като Зимния дворец, когато цар Николай бил принуден да абдикира.