Керъл постави ръката си върху ръката на Худ и каза:
— Съжалявам. Хич не е приятно да те оставят сам.
— Или да те поставят пред свършен факт — каза Худ.
— Хм — отвръна тя. — Едва ли мислиш, че някой е знаел какво възнамерява президентът.
Худ поклати глава.
— А когато си тръгнат, ще забравят дори, че го е предложил. Както каза той самият, това е игра, която ще се играе от Оперативния център. — Той отново поклати глава. — Най-отвратителното е, че дори не става въпрос за отмъщение. Хората, които убиха Марта, също са мъртви.
— Знам — съгласи се Керъл. — Но никой не е казвал, че става въпрос за нещо справедливо.
— Права си, никой. — Искаше да стане, но беше твърде уморен и отвратен до дън душа, не можеше дори да помръдне.
— Ако мога да направя нещо за теб, неофициално обаче, просто ми кажи — рече тя, отново стисна ръката му и стана. — Пол, това е просто работа. Не можеш да си позволиш да гледаш на нещата по друг начин.
— Благодаря — каза той. — Но ако го направя, не разбирам с какво ще се различавам от Амадори.
Тя се усмихна.
— О, ще се различаваш. Ти въобще няма да се опиташ да убеждаваш себе си, че това, което правиш, е справедливо. То просто е необходимо.
Не че Худ виждаше особена разлика, но сега не беше моментът да се опитва да я намери. Защото, независимо дали му харесваше, или не, той наистина имаше работа за вършене. А освен това трябваше да помогне на отряда за бързо реагиране, Даръл Маккаски и Ейдийн Марли да си свършат своята работа.
Бавно стана и излезе заедно с Керъл. Що за ирония на съдбата! Навремето си беше мислил, че да се управлява Лос Анджелис е много трудно: да съобразяваш всичките си действия с какви ли не интереси и да живееш буквално пред погледа на обществеността. Сега работеше под прикритие и се чувстваше също толкова самотен — както в професионално, така и в лично отношение.
Не си спомняше кой беше казал, че за да можеш да водиш хората, трябва да им обърнеш гръб. Който и да го беше казал обаче, беше прав. И поради тази причина Майкъл Лорънс беше президент, а той не беше. Поради тази причина някой като Майкъл Лорънс трябваше да бъде президент.
Худ щеше да си свърши работата, защото трябваше да я свърши. Но после — закле се в това — нямаше да се занимава повече с тези неща. Тук, в Белия дом — който го беше изпълвал със страхопочитание преди по-малко от час, — той се закле, че както и да завърши тази операция, той ще напусне Оперативния център… и ще си върне семейството.
24.
Вторник, 06:50 ч. Сан Себастиан, Испания
Заспалият Сан Себастиан беше разбуден от картечния огън откъм корабостроителницата.
Отец Норберто беше останал в жилището на брат си дълго след като полицията беше дошла да прибере тялото му. Беше коленичил на твърдия дървен под и се молеше за душата на Адолфо. Когато чу стрелбата обаче, последвана от виковете на хората на улицата, хукна право към църквата.
Докато приближаваше „Св. Луис“, Норберто погледна през полето и видя хеликоптерите. Нямаше време обаче да се чуди какво става там. Църквата вече почти се беше напълнила с майки, деца и възрастни хора. Много скоро щяха да пристигнат рибарите, които щяха да се върнат на брега, за да се уверят, че семействата им са в безопасност. Той трябваше да се погрижи за тези хора, а не за собствените си рани.
Посрещнаха го с викове на облекчение и възгласи на благодарност към Бога. За секунда — една кратка, вълнуваща душата секунда — свещеникът усети същата любов и състрадание към страдащите, каквато сигурно беше чувствал Синът Божий. Не че това намали болката му. Даде му обаче нови сили и цел.
Първото нещо, което отец Норберто направи при пристигането си, беше да се усмихне и да заговори. Благият му глас накара хората да се усмирят. Накара ги да овладеят страха си. Отецът каза на всички да влязат в църквата и да седнат на пейките. После, докато палеше свещите около иконостаса, помоли побелелия дядо Хосе да въведе нещо като ред. Хосе, бивш капитан на спасителен кораб, изключително предан католик, прие задачата с достойнство, а воднистите му от старостта очи заблестяха.
Когато всички свещи бяха запалени и църквата се окъпа в утешителната им светлина, отецът застана на олтара. Подпря се за момент, за да запази равновесие. След това почна литургията с надеждата, че хората ще се успокоят както от вече познатия им ритуал, така и от присъствието на Бога. Надяваше се, че и той самият ще намери утеха по този начин. Обаче докато редеше светите слова, не откри почти нищо за себе си. Единственото му утешение беше, че дава утеха на другите.